Джеймс Кан - Полтъргайст

Всички в дневната стая наскачаха. Дайан грабна Роби и го притисна до себе си, още преди да разбере какво става. Д-р Леш сложи очилата си, за да потърси причината за паниката. Причината бе сред тях. Ръката бе в дневната. Движеше се безцелно, промушваше се под масите, обикаляше столовете. Като оживяла мъгла. В стаята бе станало студено и влажно. Никой не помръдваше.

— Случвало ли ви се е по-рано? — попита Леш, без да отправя въпроса си конкретно към някого.

— За първи път виждам подобно нещо — заекна Дайан.

— И аз!

Мъглата се надигаше и спадаше като прилив. Откъслечни проблясъци припламваха във веществото, сякаш избухваха миниатюрни светкавици или извънземни неврони се освобождаваха от електрическите си заряди. Сякаш мъглата мислеше.

— Това е… страхотно! — промълви Леш.

— Но е нищо в сравнение с онова, което трябваше да преживея в кухнята! — дрезгаво каза Марти.

Но никой не слушаше Марти. Всички бяха вцепенени. Парата се рееше наоколо като светещ бриз, вече морскозелена, искряща и димяща. Проучваше дневната, изглеждаше жива, съзнаваща, но сякаш загубила пътя. Търсеше нещо, не можеше да намери изхода.

Леш се отдръпна от едно пипало, което се свиваше на кълбо до нея.

— Не му давайте да ви докосне! — зашептя тя. — Но се постарайте да не му пречите. Мисля… чувствам, че иска нещо. Но като че ли не е сигурно какво.

— Вие… просто си въобразявате д-р Леш! — изскимтя Райън.

Той замря неподвижен, докато димът се увиваше около краката му, нагоре към гърба и после обратно надолу.

— Видяхте ли? — успя да изрече със задавен глас, когато нещото го остави на мира. — Добре съм. Нищо ми няма!

Искрено се надяваше, че ще е така, щом го казва.

Силите на Марти бяха почти на изчерпване, след като се бе разпаднал пред хладилника, а сега гледаше тази жива пара в дневната. Полека той отстъпваше назад, по-далеч от пътя на облака, към малката баня за гости.

Дайан все така здраво притискаше Роби. Никога преди не бе виждала нещо подобно на тази… тази мъгла и не бе сигурна как да реагира. Всичко бе изумително, дори зашеметяващо. И все пак бе свързано с изчезването на детето — и бе опасно и плашещо в същото време. Но тя не искаше да допусне грешка — може би поведението й или реакцията й спрямо това нещо (каквото и да е то) щеше да реши съдбата на детето й. Може би трябваше да се държи храбро. Или нагло. Или може би срамно. Или… как? Направо бе парализирана от многото възможности и затова просто стоеше, готова на всичко, прегърнала сина си.

Стив бе и по-уплашен от Дайан, и по-ядосан. По природа бе простоват и тези оживели фантазии му бяха чужди. Просто умът му не го побираше. Не вярваше на очите си. Но то бе там. Той го виждаше. Затова емоционалното състояние на Стив бе резултат и от рухването на представите му за естествения ход на нещата, не само от стреса поради изчезването на детето му и обърканото домакинство. Той се страхуваше от реещата се мъгла и същевременно бе разгневен. И най-сетне гневът и страхът го убедиха, че тя съществува.

Но пълзящата мъгла не бе най-фантастичното явление, с което Стив трябваше да се примири до края на нощта. Защото в този момент серия искри проблеснаха във въздуха под тавана — там, където се бяха материализирали скъпоценностите, и се появи още нещо.

Нещо. Мрак без форма. Безформено отсъствие на светлина. Размерите му непрекъснато се меняха. Освен това тъмнината се движеше. Плаваше във въздуха. За малко спря, поколеба се, понесе се нагоре, закръжи, пак спря. Съвсем като живо същество от сянка, което се оглежда на непознато място.

Леш усети, че леденостуден страх я пронизва за пръв път тази нощ. Никога през живота си не бе преживяла или чела за нещо, което поне малко да прилича на тази безформена тъмнина. Но вчера бе чула някой да й говори за нея. Танджина. Нещо, което видяла в транса си… Какво бе казала тя? „ТОЙ Е СЯНКА. СУМРАЧНО СЪЗДАНИЕ, КОЕТО НЕ МОГА ДА УСЕТЯ, ТОЙ САМИЯТ Е ПРОХОД КЪМ ДРУГА ПЛОСКОСТ“.

И ето сега то бе тук. Леш изпитваше ужасно, предизвикващо гадене, усещане. За нещо вече видяно — полузабравен, полужив спомен. Прималяване, като при падане в пространството. Това същество бе проходът за Никъде.

— Стойте настрана от него! — зашептя Леш с отчаяна настойчивост. — Не го допускайте до себе си. Това е… Мисля, че това е тунел към друга вселена.

Внезапен страх ги наелектризира взривоопасно. Райън се стресна:

— Искаш да кажеш… като черна дупка? Черните дупки не се движат така. Това е нещо живо. Освен това черна дупка, голяма като тази, досега да е погълнала половината щат.