Джеймс Кан - Полтъргайст

Един се намъкна в дясната му ноздра, сви се на топка и започна да отбива атаките на другите, които се опитваха да се вмъкнат в същия отвор. Пълзяха в устата му, под езика, в дълбочината на гърлото му. Там снасяха яйца.

Ужасът беше безграничен, но Марти не можеше да припадне, не можеше да умре. Ужасът вече бе достигнал до най-горната си граница. Тогава се появиха плъховете.

Подът бе покрит с паяци, но плъховете тичаха направо по тях, направо към Марти. Те започнаха да дъвчат обувките му — това свърши бързо и тогава започнаха да гризат пръстите му.

Болката бе невероятна, но плъховете като че ли я усещаха по някакъв начин и това още повече ги възбуждаше. Те загризаха прасците му, поглъщаха плътта му, пируваха с нацепената кожа и разкъсаната мускулна тъкан, докато от него не остана нищо освен един скелет от окървавени и мазни кости. Тогава, дълго време плъховете смукаха костите.

Появиха се червеите. Те пълзяха по оголените кости на пръстите на Марти, между поскърцващите прешлени на гръбначния стълб. Впълзяваха в костния мозък, гъмжаха там, смучеха мозъка, изпускаха сока си, оглозгаха костите докрай. Те пълзяха в очните кухини, ушните отвори, в черепната кутия.

По някакъв начин Марти все още чувстваше и виждаше. Чувстваше как червеите се гърчеха в костите му. Виждаше ръката си на скелет.

Докато наблюдаваше, той се разпадна. Костите се разпаднаха на молекули, които изчезнаха и се превърнаха в атоми калций, атоми фосфор, атоми въглерод. Превърнаха се в електрони, въртящи се около почти незабележими протони, вибриращи неутрони, основни частици енергия, които проблясваха в разредения въздух на намиращата се извън времето кухня, докато… Марти вече го нямаше. Невидим. Отсъстващ. Несъществуващ. Изчезнал.

Отначало Райън продължи опитите си да чете, след като Марти отиде в кухнята, но почти през целия последен час му бе струвало огромни усилия да не заспи, така че само след няколко минути вече потъваше в хипнотичното състояние на границата между съня и събуждането. Главата му клюмна, тънка струйка слюнка плъзна от полуотворената му уста надолу по брадичката, клепачите му се притвориха. Затова не усети първия полъх на раздвижване сред уредите, строени в редица пред него — плахото „бип!“ на осцилоскопа. Не забеляза и смътните трептящи образи по екраните няколко минути по-късно, жуженето на изписваните данни, свистенето на магнитофоните, които се включваха автоматично. Нито слабата светлинка в горния край на стълбите.

Стрелките на магнитометъра щяха да изскочат от циферблата, барометърът започна да пада. Райън вече бе потънал в дълбока дрямка. Бледата светлинка в горния край на стълбите заблестя по-ярко, стана синьо-зелена, доби форма, започна да слиза надолу. В почти безсъзнателното си състояние на полусън Райън най-напред усети само, че се събужда, после — че го събужда НЕЩО и накрая — че ТО натиска рамото му. Ръка.

Подскочи, изведнъж разсънен, и се завъртя заедно със стола — и видя Марти, застанал зад него. Светна в лицето му с фенерчето си. Видя изражението на неподправена изненада и недоумение на бледото лице на приятеля си. Марти се бе възродил, но сега бе в шок. Райън отново се извъртя, за да проследи втренчения поглед на широко отворените очи на техника. Проследи го дотам, където бе прикован — стълбите.

Видя зеленикавата, светеща, пълзяща маса, която вече се бе спуснала до средата на стълбището, наподобяваща гигантска ръка. Могъщите й търсещи пръсти струяха надолу по стълбите и се насочваха право към Райън и Марти. И двамата бързо отстъпиха две крачки назад. Марти отвори уста да изкрещи, но нямаше дъх да издаде звук. Райън не можеше да се помръдне. Въздухът бе станал рядък, зареден с електричество. Мониторите бяха полудели. Нещото идваше все по-близо.

Най-сетне Райън успя да проговори шепнешком:

— Появи се! Виж осцилоскопа!

Марти вдигна рязко глава:

— Системите са активирани! Температурата спада!

— Истина е! Това наистина става!

— Не сънувам ли?

— Да те ощипя ли?

— Благодаря, и сам мога.

Димящите пръсти стигнаха дъното на стълбището и внезапно се издигнаха към тавана на вестибюла. Пулсиращо пипало се протегна, спусна се плавно надолу, изви се като кобра и се прибра. Пръстите се свиха в юмрук, който бавно започна да расте. Когато дланта отново се разтвори, бе двойно по-голяма. Пак се настани на пода и едва забележимо запълзя напред.

Нещо в Марти се скъса. Устата му се отвори, затвори се, после пак се отвори и пак се затвори. После закрещя.