Джеймс Кан - Полтъргайст

Слаб глас се обади откъм сгъваемото легло:

— Моля ви, оставете го включен.

Беше Дайан.

Д-р Леш се усмихна, включи отново телевизора и се приближи до дивана. Роби спеше, а Дайан се бе надигнала на лакът.

Тя наблюдаваше приближаването на д-р Леш в мрака и неочаквано си спомни за любимата си баба, която идваше да я завие с одеялото, да й изпее приспивна песничка и да я полюлее, докато дойде приятният сън. Тя се усмихна почти през сълзи, когато Марта седна на края на леглото.

Дайан зашепна:

— Мога да си представя как изглежда всичко това през вашите очи. Наистина се притеснявам.

— О, глупости — Леш махна с ръка. — Ще ви кажа кое е притеснително — моето присъствие тук при такива мили хора. Парапсихологията не е специалност. Не се издават дипломи за завършване, не се издава документ за упражняване на професия. Аз съм професионален психиатър, който прекарва по-голяма част от времето си през последните дни в това хоби с духове. А това сигурно ме прави най-безотговорната 61-годишна жена, която познавам.

— Бяхте толкова смешна днес — ръцете ви се тресяха със скорост една миля в минута — неочаквано се разсмя Дайан, което й донесе облекчение и разтоварване.

Марта изпитваше същите чувства и също започна да се смее. Роби се събуди и затърка очи. Двете жени си зашъткаха, но продължиха тихо да разговарят.

— Все още не е свършило — предупреди Леш. — Аз съм направо ужасена. Не разбираме всички тези неща. Чувствам се като първия човек, когато за първи път е излязъл от гората и е видял луната. Започнал е да хвърля по нея камъни.

— Искате да кажете, че някой ден ще разберем тези неща?

— Когато те бъдат признати за това, което са. Както и всяка наука. Ние сега не разбираме всичко. Всъщност с годините започнах да смятам, че на практика не разбираме нищо, макар че някои мои колеги биха оспорили това.

— А аз мислех, че учените разбират всичко — смутено се усмихна Дайан.

— Разбирането и съдействието като че ли винаги изостават със сто години от осмиването и съмнението. Дори да успеем в тази къща да направим съвършено ясна снимка на истинско явление, списание „Тайм“ пак ще я помести на хумористичната си страница.

Лунната светлина се процеждаше през затворените завеси и хвърляше студени светли ивици върху пода. Стив се въртеше в стола си, опитвайки да се намести удобно. Къщата си оставаше тиха и пълна със сенки.

Роби седна в леглото.

— Ако някой ме убие, ще се върна ли и аз като дух в тази къща като сестра ми?

— Сестра ти не е мъртва, Роби — просто му обясни Дайан.

— Ако ме убият, ще мога ли да я посетя и да й покажа как да се върне тук? Ако ме вържете с едно въже и го държите здраво? Тогава някой може да дойде да ме вземе и можем да се преместим да живеем другаде.

— Някои хора вярват — каза Марта, че когато умреш, душата ти отива на небето.

— Когато дядо умря, аз го гледах на леглото в болницата, гледах го съвсем отблизо, но от него нищо не излезе.

— Душата му е била невидима, скъпи — каза Дайан и повдигна кичур коса, който падаше на челото на сина й. — Не си могъл да я видиш как отива на небето.

— Защо дядо не е в телевизора с Керъл Ан?

— Казах ти, Роби — Керъл Ан не е умряла.

Д-р Леш прилегна на лакът, така че очите й да са на едно равнище с Роби.

— Някои хора вярват, че когато умреш, виждаш чудесна светлина. Ярка като слънцето, но очите не те болят, ако гледаш в нея. Всички отговори на всички въпроси, които те интересуват, са в тази светлина. И когато тръгнеш към нея, ти ставаш част от нея завинаги.

— А невидимите хора, които разхвърлят нашите столове?

— Е, може би някои хора, като умрат, не знаят, че са умрели.

— Мислят, че са още живи ли?

— Може би. Може би не са искали да умрат. Може би не са били готови. Може едва да са започнали да живеят или да са живели дълго, дълго, но въпреки това да са искали още да живеят. Те не искат да отидат в светлината, въпреки че светлината ги иска много. Те остават наблизо, гледат телевизия, наблюдават как приятелите им растат и се чувстват нещастни или завиждат, а тези чувства са лоши. От тях боли. Освен това има някои хора, които просто се загубват по пътя към светлината — може би са се отклонили или пък нещо друго ги е заинтересувало. Те имат нужда от някого, който да ги води към светлината.

— И някои хора се ядосват и започват да хвърлят разни неща наоколо ли?

— Точно така. Също като в училище. Има хора, които са добри с теб, а има хора, които са лоши.

— Мен веднъж ме биха три деца. Те ми взеха парите за обеда. Може да ги е блъснал камион и точно те сега да са чам горе.