Джеймс Кан - Полтъргайст

— Това като изстрелването на капитан Кърк от мистър Спок в „Звездно пътешествие“ ли е?

Леш се усмихна с очи.

— Съвсем като него, Роби.

Изразът на лицето й застина за миг, докато тя правеше някои връзки и оформяше идеята си. Обърна се към Стив:

— Къде точно смятате, че Керъл Ан си е играла, преди да изчезне?

— В дрешника в нейната спалня. И не си е играла.

— Да отидем там — лицето й просветна в очакване.

Стив се стресна:

— Вратата на дрешника няма да ви пусне вътре, ако не поиска.

— Е, ще видим това.

Д-р Леш повдигна вежди и изправи глава пред това, както й прозвуча, предизвикателство. После тя тръгна първа към стълбите, а другите я последваха бавно и без ред.

Когато приближиха ъгъла на коридора, те чуха агонизиращ писък. Миг по-късно по стълбите се търкаляше Марти. Втурнаха се и го намериха на последното стъпало. Той дишаше дълбоко и се държеше за хълбока. Д-р Леш се надвеси над него:

— Какво стана?

— Тъкмо се канех да проверя заключената спалня, когато… не зная… нещо ме ухапа.

Разказът на Марти изключително подплаши Роби. Зъбите му загракаха.

— Ухапа те?

— Да, или това е най-убедителната физическа илюзия, която някога е регистрирана.

Д-р Леш незабавно влезе в ролята си на лекар и израз на професионално безпокойство смекчи чертите й.

— Вдигни си ризата. Нека да видим.

Дайан включи лампата в коридора, докато Марти измъкваше ризата си и я вдигаше на гърдите. Всички се скупчиха да видят.

Яркочервени, възпалени драскотини се проточваха звездообразно около следи от зъби, които обхващаха изцяло хълбока на Марти от гърба до корема, сякаш някакво странно и ужасно създание с 12-инчова челюст се бе опитало да отхапе голям къс от тялото му.

Роби протегна ръка и плахо докосна следата от звяра:

— А-у.

Д-р Леш прегледа ухапаното място, после погледна изпитателно полуосветеното стълбище. Тя размисли секунда, изправи се и потри ръце.

— Нека всички да прекараме нощта тук долу.

На Стив му дойде много.

— Скъпа, искам ти и Роби да дойдете с мен. Ще преспим в града и утре…

— Аз няма да оставя Керъл Ан — отговорът на Дайан бе бърз и твърд.

Роби гледаше уплашено ту баща си, ту майка си, ту доктора, ту ухапания.

— Аз не искам да стоя повече тук. Това място хапе — той си спомни и палячото в задния двор и се хвана за пръста.

— Ти вземи Роби със себе си в града — каза Дайан на Стив.

— Абсурд. Няма да те оставя сама в тази къща.

Това бе опасно съчетание на напрежение, любов и страх, което пораждаше взаимодействие, водещо до самия ръб. Д-р Леш деликатно се отстрани от неговия фокус и се върна в дневната. Тя имаше природна дарба да разсейва напрежения. Сега енергично се приведе и дръпна предната част на дивана. Със скърцане той се разтегна в широко легло.

— Одеяла, възглавници, чаршафи — извика тя. — Да обявим празник по пижами.

Някакво принудено веселие присъстваше в приготовленията през останалата част от вечерта. От голямата спалня на горния етаж бяха донесени повече завивки и възглавници, от пицарията бяха донесени две големи пици — половината с чесън и чушки, другата половина — със салам. Всички помагаха на Роби да се справи с домашното си. Приличаше на малък град под обсада.

Апаратурата бе преместена, проверена и пренастроена. Райън предложи да си разказват приказки за привидения, но никой не се засмя. Е. Бъз разви лудешка дейност — с подвита между краката опашка скимтеше и обикаляше в кръг. Неволно едва не събори един от триножниците на фотоапаратите. За да предотврати по-нататъшни инциденти, Дайан го изведе навън и го върза в кучешката му колибка.

Настъпи истинската нощ.

Дайан и Роби се свиха заедно в разгъваемото легло. Стив се отпусна неспокойно в широкия си люлеещ се стол. Той бе изтощен, но не можеше да заспи. Телевизорът все още бе включен на свободния канал.

Д-р Леш погледна през рамото на Марти, който зануляваше осцилоскопа, изпробваше електрическия хигрометър. Тя усещаше пулса си в слепоочията. Всичко това бе прекалено странно.

Тя се разходи, като караулен по определен маршрут, до коридора, където Райън седеше в голямо кресло, обърнато към стълбището и горния етаж. Той бе погълнат от насочването на една от камерите и два фотоапарата със специални обективи точно към горната част на стълбището. Марта го потупа по рамото и той почти подскочи на място.

Райън заговори бързо макар и шепнешком, за да не осуети героичните усилия на тези, които се опитваха да заспят.