Джеймс Кан - Полтъргайст

— Тук е мама, сладката ми. Искаме да говорим с теб. Отговори ми, мила. Моля те, кажи ми нещо, Керъл Ан.

Д-р Леш хвърли един поглед към сътрудниците си, за да провери как те реагират на това. Марти изглеждаше необезпокоен и заинтересуван главно от нивото и качеството на записите. Райън бе явно развълнуван, макар и очевидно още неуверен как трябва да реагира на всичко това. Самата Марта не бе уверена. Какво ли щеше да се случи?

Е. Бъз неочаквано влетя в стаята с вдигната нагоре глава, като че ли преследваше по петите някого, който представляваше опасност. Опашката му се размахваше и той явно не обръщаше внимание на никого в стаята.

— Виж кучето — прошепна почти беззвучно Леш на Райън.

Марти намръщи чело и притисна по-плътно слушалките към ушите си. Кучето отиде до другия край на стаята, след това приседна на задни крака и вдигна просещо глава към… въздуха.

— При нас ли си сега, сладката ми? — запита Дайан стаята. — Можеш ли да кажеш здравей на татко? Кажи на татко здравей, малката ми.

Райън поклати бавно глава, дори започна да се усмихва, тъй като скептицизмът отново надделя над другите му емоции. Е, въпреки всичко това значи бе измама. Или ако не измама — то нещастна грешка. Жестока случайност с това нещастно семейство.

Той дочу нещо. Усмивката изчезна от устните му, докато притискаше здраво слушалките към ушите си. Пулсът му се ускори.

Марти също го чу. Той се засуети около апаратите си — потенциометри, филтри, честоти.

— Добри ми Боже… — прошепна той.

Всички гледаха към телевизора — напрегнати, наклонени към флуоресциращото сияние, присвиващи очи и сдържащи дъха си. Никакъв звук, никаква искра. А после, смекчен като далечен спомен, сладък и крехък — глас:

— Здравей татко.

— Здравей, сладката ми — прошепна Стив.

Гърлото му бе свито от вълнение, очите му бяха овлажнели. Д-р Леш, която седеше до него, бе толкова изумена от това, което чу, че направо скочи от дивана. Бавно, с дълбок трепет тя се доближи до телевизора, втренчена в сновящите снежинки. Това бе гласът, който тя чу миналата нощ от устата на Танджина. Това я накара да потрепери.

Всички се изправиха. Дайан отново заговори:

— Скъпа, тук е мама.

— Здравей, мамо — гласът като че ли идваше от телевизора.

Марти незабелязано поклати глава. Нещо не беше наред с всичко това. Глас в телевизора? Прекалено лесно е. Всеки би могъл да почовърка в него. Той погледна Райън, за да потърси подкрепа в съмненията си, но Райън бе напълно погълнат в суетене около магнитофоните, проверка на инфрачервените монитори и измерване на притока на йони.

С бърз жест Марти свали слушалките си, отвори на пода комплекта си с инструменти и измъкна автоматична отвертка „Филипс“ и прожектор. После отиде зад телевизора, отвъртя задния пластмасов капак и насочи лъча на прожектора вътре. Методично той огледа електрическите вериги.

Дайан заговори отново:

— Виждаш ли ме? Виждаш ли мама?

— Къде си, мамо? Къде си? Не те виждам.

— Ние сме вкъщи, малката ми. Ела си вкъщи при мама. Можеш ли да намериш пътя?

— Страх ме е, мамо. Страх ме е от светлината.

Д-р Леш приближи бързо до Дайан.

— Кажете й да се държи надалеч от светлината — тя говореше равно, но бързо.

— Но това може да е път навън! — възпротиви се Дайан.

— Така е. Това е път навън… това е пътят навън. Но не и за нея. Кажете й бързо.

— Керъл Ан, къде е тази светлина?

— Кажете й да стои настрана от светлината! Кажете й го сега! — Леш сграбчи ръката на Дайан.

— Кажи й, Дайан! — настоя и Стив, подтикнат от страха, който долови в гласа на Леш.

Дайан кимна неуверено.

— Сладката ми, светлината е опасна. Не я доближавай. Не гледай към светлината.

Марти се приближи зад д-р Леш.

— Не мисля, че вярвам в това — прошепна той. — Телевизорът изглежда наред, но гласът може да се излъчва от някоя друга част на къщата. Ще огледам.

Леш кимна с отсъстващ вид и каза, сдържайки дъха си:

— Това не е фокус.

Сега тя бе убедена. Не знаеше защо, но бе просто уверена.

— Ще видим — каза Марти.

Той излезе от бялото сияние и започна да се качва на пръсти по стълбите към втория етаж.

Е. Бъз излая пак, после скочи във въздуха и хвана нещо с уста. Това привлече вниманието на всички към него тъкмо навреме, за да видят как над главата му блеснаха няколко електрически искри. Почти ослепително ярки, за няколко мига те осветиха стаята, после изчезнаха, оставяйки след себе си дъх на озон.

— Какво беше това?