Джеймс Кан - Полтъргайст

Около мястото на проблясъка се материализираха няколко малки предмета и веднага паднаха върху килима. Леш и другите се събраха, за да ги огледат: бижута, камеи, брошки, монети, джобни часовници, електронни часовници, ключодържатели, няколко тънки кости. Кучето се надвеси и помириса купчинката подозрително.

Д-р Леш се огледа към Райън, който бе още надвесен над уредите си:

— Има ли нещо?

— Нищо не е регистрирано — промърмори той, проверявайки записите.

— Мамо… — гласът от телевизора стана по-силен, излъчващ страх. — Мамо… тук има някой.

Стив обхвана главата си с ръце, почти вън от себе си от безпокойство.

— О, Господи, това не може да бъде.

— Мамо… това ти ли си?

— Кой е там, малката ми? Кой е при теб?

— Някой идва, мамо — гласът беше напрегнат като струна, стигаше до най-горните регистри.

— Пази се, детето ми! — изхленчи Дайан. — Върни се…

Пронизителен вопъл се разнесе от телевизора — писък на дете, полудяло от ужас. — Не-е-е! Не, не, не, не…

— Бягай, Керъл Ан! Бягай оттам! — изкрещя Дайан към телевизора. — Бягай!

Марти се промъкваше безшумно по коридора на втория етаж, докато стигна до стаята на Дейна. Вратата бе полуотворена. Той я блъсна и влезе, притискайки гърба си към стената. С рамо натисна ключа на лампата.

Нищо особено нямаше вътре. Стая на младо момиче. Стереоуредба, купища плочи, списания, книги, намачкани дрехи, сешоар, афиш за „Рок-шоу на ужаса“, дантелени пердета и шведски дървени обувки. Той погледна бързо под леглото — там нямаше предавател. Отиде към дрешника.

Отвори вратата. Тъмнина до самото дъно, лампата не работеше. Пред него бяха редици от дрехи, които имаха фантастичен вид в полусенките. Мирис на розово масло изпълваше помещението като спомен от предишен живот. Марти вдъхна дълбоко и започна да рови сред блузите и роклите на закачалките, сред натрупаните на пода вещи.

В далечния ъгъл видя нещо. Смътна сянка, наподобяваща кутия, почти скрита зад купчина хартии и стари обувки. Възможно бе да е предавател. Дори може би просто магнитофон, чиито високоговорители са скрити някъде долу. Той си проправи път сред гората от дрехи, висящи ръкави закачаха лицето му. Накрая стигна до сянката.

Почука по външната опаковка. Беше кутия. Тържествуващо я отвори — пакет салфетки, половин капак от кутия калифорнийска пшеница, гъба за чистене, няколко кибритени кутийки. Марти се изсмя. Той бързо реши да не споменава за това — Леш щеше да му се смее, а освен това, тук в тази къща имаше прекалено много вредни излъчвания — той вероятно просто се поддава на параноята.

Следваща поред за проверка бе банята в дъното на стаята. Завесата пред душа беше дръпната — защо постоянно държат завесите затворени в моменти като този? Той я отвори с театрален жест, почти очаквайки да се сблъска тук с най-потайния ужас. Нищо особено. Отново по коридора към спалнята на родителите.

Тук имаше някаква странна миризма. Като от гнило, от плесен. Помисли си дали някое дребно животинче не е умряло, притиснато зад тоалетката или другаде. Погледна. Нищо. Нито под леглото, нито в килерите или чекмеджетата. Влезе в банята. Цялата в огледала и плочки, блестяща — Марти не би могъл да си представи, че тук има нещо злокобно или скрито. Внимателно огледа ваната, умивалника, опита се да отвори шкафчето под него. То не се отваряше.

Това бе странно. Нямаше ключалка. Но колкото и силно да дърпаше дръжките, вратичките не се поддаваха. Той приклекна, наведе се, за да заеме по-удобна позиция и тъкмо се канеше да дръпне… когато чу шума. Шумът идваше от шкафчето, което той се опитваше да отвори.

Неестествено ръмжене, скърцане на железни зъби — в действителност тихо, но криещо такава сдържана сила, такава едва сдържана жестокост, че сякаш бе издавано от същество, поне десет пъти по-голямо, отколкото би могло да се побере в такова тясно пространство.

Марти бързо се изправи, пребледнял и стреснат. Заднешком излезе от банята. Не знаеше какво целяха тези Фрийлингови, но не искаше да се среща с това, което се намираше под умивалника.

Той изтича обратно в мрачния коридор, като накрая стигна до затворената врата на детската стая. Трябва да бяха палавниците, нямаше друго разумно обяснение.

Всички светлини тук бяха изгасени, той не можеше да открие нито един ключ. Той обаче знаеше, че това е последната врата. Внимателно прилепи ухо до нея — далечно ехо, като вятър в подземие. Той се застави да събере цялата си смелост, леко опита дръжката — заключено.