Джеймс Кан - Полтъргайст

— Трябва да отида да приготвя Роби за училище. Извинете ме — и се качи с бодри стъпки по стълбите.

Стив остана сам, седнал на кушетката срещу д-р Леш. Ситуацията бе същата, като хиляди други, с които Леш се бе сблъсквала в качеството си на терапевт. Подготовката и естественото й състрадание влязоха в действие и тя постепенно започна да му помага да се отпусне.

— Мога ли да ви наричам Стив?

— Да. Да, разбира се — той облиза устни.

— Стив, аз говорих дълго. Чувствам се прегракнала като Марлен Дитрих. Сега е твой ред да говориш.

Той сведе поглед към празните си ръце.

— Аз… не знам откъде да започна.

— Почни откъдето и да е. Неприятностите нямат начало, само дълга и безкрайна среда.

Той се разсмя, като поклащаше глава.

— О, тези неприятности имаха начало — той направи пауза, за да събере сили и да продължи. — Всичко започна с безредието.

Той се напрегна в очакване на реакция на недоверие.

— Предмети… движещи се сами. Така започна всичко. После дойдоха проблясващите светлини, идващи от нищото. Смътна музика, която не можеш да доловиш съвсем ясно. Странни миризми. Понякога в къщата започваше да духа силен вятър. И, разбира се, мебелите продължаваха да се движат сами, когато си поискат…

— Разбира се — опита се да го насочи д-р Леш. — Всички от семейството ли бяха въвлечени в тези… събития?

— Да, да. Да. Дайан, жена ми, забеляза първа. После голямата ми дъщеря Дейна — тя е на петнайсет. Робърт, синът ми, той е на седем… не, на осем… — изреждаше Стив тези факти щастливо и бързо.

Тези неща бяха проверка на действителността, това бяха неща, които той знаеше. Направи пауза.

— И Керъл Ан, тя е най-малката. Тя е на пет — той погледна д-р Леш с мъка, молейки я мълчаливо тя да му задава правилните въпроси.

— Явления като тези, които току-що описахте, обикновено се появяват в новините по телевизията. Аз обаче не съм чувала нещо за тях.

В дъното на стаята телевизорът издаваше бял шум.

— Не, ние обикновено държим телевизора включен на 23 канал… — Стив се обърка, после бързо продължи, да не би д-р Леш да го сметне за безнадеждно луд. — Искам да кажа, че не сме правили никакви съобщения. Абсолютно никакви. Ами да.

Марта кимна:

— Можете ли да бъдете достатъчно сигурен, че няма и да допуснете да се появят?

— Това е последното нещо на света, което бихме искали. Никакви циркове. Моята работа, семейството ми…

— Ще приеме ли семейството ви сериозно изследванията на тези явления от някого, който при това да има възможност за лични наблюдения?

Стив бе готов да се разплаче. Той закърши ръце, опита се да спре треперенето на брадичката си.

— Д-р Леш, не ни безпокоят безредието… шумовете… мебелите, светлините, музиката — той погледна втренчено стаята, сякаш виждаше през стените. — Искаме само да намерим малкото си момиченце.

През следващите три часа Леш разпита Стив и Дайан за всички подробности около случая — какво се е движило, кога, кой е бил в стаята, когато това се е случило, кога е бил включен телевизорът, на кой канал, как е изчезнала Керъл Ан и така нататък. Те бяха толкова радостни, че могат да поговорят с някого за това — с когото и да е, че нямаше никаква нужда от увещания, за да разкажат историята си.

До този момент те не знаеха на кого да разкажат и какво да направят. Да извикат полицията и да попълнят декларация за безследно изчезване? Можеха да си представят реакцията, която това щеше да предизвика. Да наемат медиум, който контактува с духове? Нямаха представа как да влязат във връзка с подобен човек. Не можеха да кажат на приятелите си от страх да не бъдат осмени. На тях самите им бе трудно да повярват. Разбира се, не можеха да позволят съседите да разберат — щяха да ги подложат на безмилостни подигравки в квартала. Особено от Тийг, който имаше силно развито чувство за собственост и съседски отношения и който не приемаше добре странности в поведението на съседите си или на търговските агенти. Той вече веднъж се обади да разбере защо Стив не се явява на работа.

Също така естествено беше, че не можеха да напуснат къщата — не и докато Керъл Ан бе още там. Тя можеше да се появи отново всеки момент, можеше да има нужда от помощта им, тя беше… някъде тук.

Д-р Леш бе като изпратена от Бога. Симпатичен и вдъхващ доверие учен. Лекар. Тя можеше да им помогне. Тя бе запозната с паранормалните явления, нямаше да отхвърли с лека ръка тревогите им или да ги осмее. Щеше да им помогне.