Джеймс Кан - Полтъргайст

— Не я пускай още навън — нареди д-р Леш. — Марти, включи на телеметрия. Райън, спри колата.

Райън паркира колата до бордюра, а Марти издърпа проводниците от осцилоскопа и ги включи към преносимия предавател. Д-р Леш и Райън излязоха от колата и заедно помогнаха на Танджина да стъпи на земята. Очите на ясновидката бяха изцъклени и неподвижни, тя бе обезумяла.

Леш носеше предавателя, проводниците от който сега водеха към електродите на главата на Танджина. Райън носеше радиотелефон. Двамата хванаха Танджина под лактите и й помогнаха бавно да се запъти в нощта, докато останалият отзад Марти наблюдаваше осцилоскопа.

Намираха се в някакво предградие. Лампите на улицата и по верандите осветяваха тротоарите в прохладата на ранното утро, случайна лампа просветна в нечия дневна. Въздухът бе застинал в тишина с изключение на редките фалцетни възгласи на джуджето-ясновидка Танджина, която блуждаеше, подкрепяна от двама изплашени учени.

Радиотелефонът на Райън изписка.

— Става топло, сега има много ПГО. Целият екран е…

Преди Марти да довърши, Танджина нададе писък и се впусна в главоломен бяг по улицата. Райън бе така изненадан, че просто остана на място с отворена уста, а Леш направо падна на земята. Докато се съвземат, Танджина вече препускаше през моравата на една от къщите. Останалите я последваха.

И тримата стигнаха до входната врата почти едновременно, но Танджина вече удряше по нея, драскаше и стенеше, носът й течеше, а коленете й бяха одраскани. Тя падна в безсъзнание, точно когато вратата се отвори.

Трудно бе да се каже кой изглеждаше по-зле — хората от вътрешната страна на вратата или тези от външната.

Стив стоеше пред тях в развлечен, широк бял пуловер върху измачканата тениска. Очите му бяха като тъмни дупки, устните му бяха изсъхнали, косата стърчеше на всички посоки, а лицето му бе покрито с двудневна четина. Зад него в подножието на стълбището като сянка от кошмар се гърчеше Дайан.

Пред Стив на входа лежеше малко, странно човече, от чиято глава стърчаха проводници и водеха към кутията в ръцете на по-възрастна жена с раздърпани дрехи и кървящо коляно, а до тях стоеше мъж с див поглед и радиотелефон в ръка.

— Подозирам — каза Марта Леш на Стив Фрийлинг, — че и двамата имаме нужда от помощ. Бихте ли ни поканили да влезем?

В сивата утрин петимата седяха около ниската масичка в дневната — Стив, Дайан, Марта Леш, Райън, Марти. Танджина спеше, настанена удобно върху кушетката. Останалите пиеха кафе. Всички завеси в къщата бяха спуснати.

— Това е накратко историята — завърши д-р Леш. Не зная кои сте вие, нито какво точно е видяла Танджина, за да ни доведе дотук… Но познавам естеството на нейната работа, преди да започнем да я изследваме. Няколко отдела на полицията са впечатлени от нейните способности, така че… Предполагам, че сте загубили някой много близък. Бих искала да ви помогнем с каквото можем. Иначе… ако нашето присъствие тук е така озадачаващо за вас, както е, честно казано, за мен, всички ние веднага ще ви напуснем с много благодарности за кафето и търпението.

Дайан наполовина изхлипа, наполовина се усмихна на този лъч надежда, след това незабавно се стегна — щеше да има нужда от всички свои способности — знаеше го, за всичко, което би могло да се случи.

— Не… моля ви… Божията ръка ви е довела тук, знаем това. Бог или провидението. Моля ви останете. Помогнете ни!

— Прекрасно — продължи Леш. — В такъв случай ще накарам Райън и Марти да отведат обратно Танджина в клиниката. Принудихме я да понесе много неща. Страхувам се, че е изтощена. Имам в екипа си един сътрудник д-р Фароу. Ще му се обадя и той ще проследи да се погрижат за нея. Междувременно ние можем да продължим разговора си. На ваше разположение съм.

— Много сте любезна — Стив говореше с хриптящ шепот.

— Няма нищо. Аз се чувствам като натрапница в дома ви — д-р Леш се обърна към двамата си помощници. — Марти, след като отведеш Танджина в клиниката, иди в лабораторията и почакай там да ти се обадя. Райън, след като помогнеш на Марти, върни се обратно да ме вземеш. Ще решим какво трябва да се предприеме при това положение.

Двамата млади мъже станаха, сбогуваха се учтиво с Фрийлингови и помогнаха на Танджина да се изправи на крака. Клепачите на ясновидката потрепнаха, тя можеше дори да ходи повече или по-малко, между двамата мъже, но всъщност продължаваше да спи.

Когато те си тръгнаха, Дайан стана, избърса очите си и храбро се усмихна.