Джеймс Кан - Полтъргайст

Момиченцето продължаваше да пада. Всъщност изглеждаше, че то сякаш никога няма да достигне донякъде, а ще продължи да пада безкрайно и безгранично.

Нещо като дърво израсна от ниско лежащите облаци. Нещо като дърво, но което се движеше. Покрито с кора, старо, склерозирало, бавноподвижно. То нямаше име или пък Танджина не можеше да го разбере. Фантабел се спусна от горните облаци като метеор, като пламтяща комета, прелетя през клоните на това бавно, дървено нещо и то се подпали. Неговите клони-ръце тлееха, косата-корона пламтеше, то се гърчеше и ръмжеше на лаещия си език. Изчезна в мъглата.

Малкото момиченце продължаваше да пада.

Мъглата над земята се разсея. Танджина видя хора стотици хора. Те вървяха във всички посоки, бавно или бързо, без да се докосват и като че ли без да се забелязват един друг. Бяха облечени в дрехи от разни епохи, от различни векове и различни култури. Някои плачеха, мнозина плачеха. Някои се смееха, други вървяха без никакъв израз на лицето. Някои страдаха.

Отвъд това многолюдие Танджина почувства светлина, по-скоро я усети, отколкото я видя, но не можеше да определи къде е. Когато се опитваше да тръгне към светлината, да я види по-добре, тя потъваше по-дълбоко в облаците.

А под всичко това — нещо злокобно. Чувството за злокобност накара Танджина да отскочи, а душата й да настръхне. Тя заобиколи това зловонно присъствие, опитвайки се едновременно да го види и да не го вижда. Всяка нейна фибра крещеше да се пази от това нещо. Тя се движеше бавно, приближи се, духът й потръпна. Отстъпи.

Момиченцето падна на земята.

Невредимо, то се надигна и закрачи към безбройните други ходещи хора. Танджина плуваше над него, проникна в него, сля се с него и докосна сърцевината му.

Изгубено, изплашено, удивено, объркано — това усети Танджина в момиченцето. То отвори уста и Танджина се превърна в неговите думи:

— Мамо! Не те виждам! Къде си, мамо?

Фантабел кръжеше отгоре, изпускайки пламъци. Сеаду погълна един човек от блуждаещите хора и затанцува особен танц.

— Мамо, мамо… изхленчи момиченцето, а Танджина се отдели от устата й.

Злокобното нещо се сгъсти в облаците. Неговата гнусност почти надделяваше над всичко останало. То се приближи и Танджина остави момиченцето, приготви се за битка, но нещото се разсея и изчезна. Момиченцето се запъти нанякъде.

Сеаду се разсмя весело, но почти беззвучно. Като светкавица, без предупреждение, Танджина скочи в него, той пусна искри като рой фотони, преплитане на къси съединения — и тя се оказа от другата страна.

На другата страна всичко бе пак в сенки и Сеаду бе мрак, движещ се в друг мрак. Той започна да се промъква към Танджина — това бе тъмната му страна, която се стремеше да я обвие. Тя обаче вече познаваше мрака и знаеше пътищата в този свят. Самата тя сянка тук, Танджина се промъкваше между сенките.

В това място на безформени полутонове тя търсеше абсолютния мрак, за да я отведе вкъщи. Един проточил се и тъмен миг тя блуждаеше, докато накрая достигна до вакуумния брод, който бе връзката със сухия свят. Тя се гмурна в чернотата. Чернотата се разстла.

Тук нямаше време, нямаше пространство. Просто нищо. После, без да знае кога и как, Танджина почувства че е изхвърлена в гейзер от пара в изсъхналия безводен ефир, през който бе минала в началото.

През тази тънка и суха жарава тя се завърна. Откри вятъра, който я бе донесъл тук и се хвърли със сила в него, потегляйки бавно под тежкия му напор, докато достигна накрая до мястото на влажната мъгла и сумрачните изпарения, откъдето бе започнало пътешествието й.

Внезапно отвъд този мрак един глас я прикова:

— Танджина! Спри!

През съзнанието й се просмука изтръпване — бодежи и болка в крайниците. Познаваше това усещане — бе се завърнала в тялото си.

Отвори очи.

Стоеше на полумрачното стълбище. Около нея бяха д-р Леш, Райън и Марти, които я подкрепяха и се вглеждаха в нея с израз на безпокойство, учудване и недоверие.

Тя изгледа странно тримата — напрегнато, като че ли от далечно разстояние — и се отпусна в ръцете на д-р Леш.

Когато Танджина се събуди, д-р Леш седеше до нея.

— Какво чувстваш? — запита Леш.

— Слабост — отвърна Танджина и няколко минути плака.

— Мисля, че е по-добре да се откажем от тези експерименти — каза спокойно Марти.

— Протегна ръка към Танджина и махна от челото й навлажнения кичур.

— Не — отговори Танджина, — не, трябва да й помогнем.

— На кого? На кого да помогнем?