Джеймс Кан - Полтъргайст

Танджина присви очи:

— Ка… Карин? Кари? Кара…? — тя разтърси глава. — Тя не е далеч оттук, но не зная къде точно. Видях я в друга плоскост.

— Каква плоскост?

— Друго измерение. Не зная как се е озовала там, но голямо зло се таи край нея. Бедното дете!

— Какво… какво точно видя? — Леш бе толкова заинтригувана, колкото и обезпокоена.

— Не си спомням напълно, но някои неща сега имат образ — Танджина плачеше и се смееше едновременно. — Слава богу, започвам да виждам някои от тези демони.

— И как изглеждат те?

— О, за бога! Престани да говориш като психотерапевт! Тези демони са истински — те съществуват! Бих искала никога да не бях узнавала за тези места, но щом ще ме преследват, нека поне да ги видя и да им науча имената, така че да мога да ги отпратя и да се свърши — тя погледна в очите Леш. — Вие ми помогнахте този път, хвърлихте светлина върху тях. Благодаря ви.

Леш се усмихна като баба, която успокоява непослушно дете.

— Няма за какво. А сега може би ще бъдеш така добра да хвърлиш и за мен светлина върху тях.

Танджина затвори очи, за да се съсредоточи.

— Единият е сянка, сумрачно същество, което не мога да разгадая. Той самият е и проход към друга плоскост. Там е пълно с други — същество-пламък, същество-дърво… Те всички имат имена, но не ги помня. Хиляди изгубени души… и детето. И блажена, примамлива светлина. И още нещо, нещо мощно, сега не мога да си го спомня — тя потръпна. — Детето има отчаяна нужда от помощта ни.

— От каква помощ има нужда?

— То се е изгубило.

— Ако не знаеш къде, как ще я намерим?

Райън се обади от прага:

— Може би да опитаме да проследим ПГО-активността.

Двете жени го погледнаха неразбиращо за момент. После нещо проблесна в очите на Танджина:

— Какво е това?

— За какво говориш, Райън? — д-р Леш почувства лека досада.

Тя долавяше сарказъм в интонацията на студента си — и то в момент, когато самата тя бе разстроена от всички и от себе си включително. Опасяваше се, че са отишли твърде далеч с тази нещастна жена.

— Просто да бъдем емпирици, докторе — отговори Райън. — Всички тези ПГО-разряди, които се появяват на ЕЕГ-то, когато не би следвало да ги има. Но те се промениха, когато тя се обърна, а после отслабнаха. А после, когато тя отново се обърна, те наистина изчезнаха.

— Е, и какво?

— Можем да я свържем с телеметрично устройство — просто няколко електрода на главата и малък предавател — и тя може да ходи, да тича към това, което смята, че ще улови, а ние можем да я насочваме оттук с двустранна радиовръзка. Разбирате ли, ще наблюдаваме тук ЕЕГ-то и ако ПГО-активността започва да нараства, можем да предположим, че като цяло тя се движи в правилна посока. Когато ПГО-активността отслабва, можем да й кажем да тръгне в друга посока, докато можем отново да я регистрираме — Райън се усмихваше услужливо.

— Абсурдно — каза Марти.

— Не зная, струва ми се, че това е нещо, което си струва да опитаме.

— Може ли да успеем? — запита Танджина, като се надигна в леглото. — Какво е ПГО-активност?

— Това са вид мозъчни вълни, каквито наблюдавахме в голямо количество в електроенцефалограмата ти, когато… се появи… гласът. Но първо, ние не сме в състояние да продължим това изследване, и второ, никога ЕЕГ не се е предавала телеметрично — ние правим записите директно, чрез проводници, тук, в лабораторията. Никога не сме опитвали да ги предаваме и приемаме чрез радиовълни.

— Марти би могъл лесно да комбинира нещо — намеси се Райън. — Линейките предават постоянно електрокардиограми по радио. Просто можем да вземем назаем един преносим предавател от кардиологията в болницата и да сложим електродите на главата й, а не на гърдите. Никакъв проблем.

Д-р Леш видя какви възможности открива това, което предлагаше Райън, но научният й интерес към Танджина, към експеримента се бореше в нея със състраданието към пациента.

— Не — каза накрая тя, — не мога да разреша.

— Моля ви се — каза тихо Танджина. — Моля ви, ако има вероятност това да успее… аз… тези сънища ме изстискват. Те ме блъскат като лист в тайфун и аз искам да освободя живота си от тях. Щом така и така са започнали, те няма да ме оставят, докато не се стигне до едно или друго решение. Сън като този… може да продължава със седмици. Моля ви — тя отново заплака. — Моля ви, ако можете да сложите по-скоро край на това с вашите апарати… моля ви. Помогнете ми и от другата страна…

Леш поклати неуверено глава:

— Аз дори не съм сигурна дали идеята на Райън има някаква стойност…