Джеймс Кан - Полтъргайст

— Мамо-о-о! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!

Викът на детето й изправи Дайан, сякаш бе някаква марионетка. За миг тя бе на крака, подхлъзвайки се, тичаше към къщата, нагоре по стъпалата.

Когато стигна до горната площадка на стълбището, тя чу гласа на Керъл Ан да я вика слабо от нейната спалня. Сърцето на Дайан веднага подскочи с надежда — детето й бе тук. Ранено, може би, но най-важното — живо. С удвоена скорост тя се втурна в спалнята.

В спалнята Роби се взираше в снежинките на телевизионния екран. Той бе в истерия и стискаше главата си с ръце. Дайан то сграбчи и опря лицето му в своето.

— Какво става? — промълви тя. — О, Господи, какво става?

Съскането на телевизора стана по-силно. Безтелесни образи играеха в окото му. Някъде отдалеч се донесе тих глас:

— Мамо, мамо…

Гласът бе немощен, блед, едва пробиваше през съскането на телевизора. Е. Бъз изпълзя в стаята и заръмжа срещу телевизора.

— Мамо — повтори гласът.

Нямаше съмнение. Гласът бе на Керъл Ан. Но къде, в името на Господа, се е скрила тя?

— Аз съм тук, детето ми! О, Господи, детето ми, тук съм!

Дайан ридаеше истерично и обикаляше в кръгове стаята, препъвайки се.

Почти като насън, Роби се отправи обратно към телевизора.

— Мамо, тук.

Дайан погледна сина си и замръзна. Лицето й се изкриви — тя бе вече разбрала. Сиви сенки плуваха върху телевизионния екран, неясни очертания, а после прозвуча отново гласът, гласът на Керъл Ан, неестествено променен през синьо-бялото съскане.

— Не те виждам, мамо, мамо. Къде си?

Взирайки се в телевизора с по-ясно съзнание, отколкото можеше да понесе, Дайан бе овладяна от задушаващ пристъп на лудост. Очите й се обърнаха и тя изгуби съзнание.

Танджина Барънс бе на петдесет и две години, по-скоро пълна, с очила, имаше склонност да се облича в дрехи на цветя и носеше тънката си коса вдигната нагоре на стегнат кок. През по-голямата част от живота си тя бе имала сънища. Особени сънища.

Когато бе дете, те приемаха формата на кошмари. Докторът ги наричаше pavor nocturnis — нощен страх. Всяка нощ тя се будеше с вик на ужас и стенеше, докато майка й и сестра й я разтърсеха, за да се събуди напълно. Когато я питаха какъв е бил сънят й, тя никога не можеше да си спомни — оставаше само черна амнезия, подобна на смърт, непроницаема.

Когато стана на седем години, тя спря да сънува. Това бе посрещнато с голямо облекчение от Танджина и семейството й. Изкара спокоен период от няколко години — щастливо време за нея. После, когато стана на дванайсет, родителите й загинаха при железопътна катастрофа и Танджина сънува катастрофата в самата нощ, когато това се случи. Оттогава тя разбра, че е ясновидка.

Сънуваше неща, преди те да се случат или пък как са се случили. Често сънищата й бяха за хора, които тя познаваше, макар че невинаги бе така. Сближи се изключително много със сестра си през следващите години, които бяха за тях преминаване от сиротство към осиновяване и голяма част от виденията на Танджина бяха свързани с любимата й сестра. Тези видения бяха едновременно и дар, и проклятие в началото — тези погледи към бъдещето или към настоящето в друг и места, — но Танджина постепенно се научи просто да ги приема като даденост. Някои хора могат да чуват по-висок регистър тонове от другите. Танджина приемаше виденията си такива, каквито бяха — тя просто можеше да вижда в по-висок регистър.

Едва през последните десетина години обаче тя започна да открива други светове. Всъщност не други места във Вселената, смяташе тя, макар че, доколкото разбираше, и това бе възможно, а по-скоро нещо като други измерения, други страни на съществуването, други равнища на духа, които по някакъв начин бяха откъснати от тази земна суета. И също като през ранното й детство, тези сънища я плашеха.

Невинаги, но често. В повечето случаи те бяха свързани с бягане. Или самата тя бягаше, или нейната сестра, или пък някой непознат нещастник. По-неясно обаче оставаше какво ги гони — обикновено неясни форми, носещи се във въздуха присъствия, смислови сенки.

Сънищата бяха смущаващи в най-добрия случай и изчезваха веднага, щом Танджина ги бе видяла. Но те не изчезваха напълно. В действителност те оставаха в ъгълчетата на нейното съзнание, понякога дори когато бе будна. Това бяха състояния на видимо осезание, не по-малко от това. Те й позволяваха освен всичко друго да „разчита“ хората по начин, който бе недостъпен за повечето от тях — да чете в техните души, в многообразието на съзнанието им.