Джеймс Кан - Полтъргайст

Роби лежеше мрачно под завивките в леглото и наблюдаваше как дърво то се осветява от копиеподобните светкавици.

— Едно… две… три… четири… пет… — шепнеше той.

Гръмотевицата изръмжа зловещо на древния си гърлен език. Навън изкривените клони на дъба удряха и дращеха по прозореца под мъчителните напори на бурята. Небето бе като сиво-черен саван.

Още един проблясък на светкавица раздра въздуха. Някъде някой електропровод вероятно не издържа на напрежението лампата в дрешника премигна и изгасна.

— Едно… две… три…

Силен гръм и грохот разтърси къщата, прозорците задрънчаха. Вятърът виеше като оплаквачка и при следващия блясък на светкавицата изтегли клоните на дървото напред като в някакъв ужасен знак.

— Едно… две…

БУ-У-У-М! Сградата като че ли настръхна. Керъл Ан подскачаше от време на време в другото легло, а Роби лежеше абсолютно неподвижно под завивките с надеждата, че дървото-чудовище няма да го забележи.

Вятърът придоби силата на тайфун. Въздухът бе наситен с озон като след пожар. Отново светкавица опърли нощта, последвана моментално от едно грандиозно „ТРЯ-Я-С“ и от порив на вятъра. Гигантският дъб като че ли придоби апоплектичен вид — като измъчвано същество той се извиваше напред, изпъваше гротескните си крайници, докато… С мощен порив на дъжда и разбивайки прозореца, крайниците се вмъкнаха през стъклото в спалнята. Роби изпищя.

Керъл Ан се събуди и подскочи, а нови светкавици превърнаха нощта в пламтяща студена пещ. Дългите, извити като пръсти разклонения в края на големите клони обвиха пищящото момче като ръцете на прогнил скелет и когато дървото се люшна назад под напора на вятъра, го вдигнаха от леглото.

Керъл Ан започна да пищи. Останалите от семейството се втурнаха през вратата на спалнята тъкмо навреме, за да видят как извитите ръце на дървото издърпваха момчето през строшения прозорец навън в безумната нощ. Дайан нададе мъчителен вик, който едва се долови през грохота на бурята. След миг на вцепенение трима от тях — Дейна, Стив и Дайан — се хвърлиха навън от спалнята и се втурнаха надолу по стълбите, като оставиха Керъл Ан, където си беше.

Вратата на кухнята бе залостена от нападали отломъци, така че трябваше да тичат до другата към задния двор. Стив дръпна остъклената врата и те се втурнаха навън в бурята. Носещият се със скорост 80 мили в час ураган незабавно ги обля и заблъска. Когато вдигнаха поглед нагоре към напрегнатото възлесто дърво, те едва можаха да забележат Роби, издигнат и затиснат сред най-високите клони. Сред нереалната светлина на електрическите разряди момчето изглеждаше, като че ли го ядат живо. Стив започна да се катери.

На втория етаж Керъл Ан се блъскаше ужасена в таблата на леглото, притискана там отчасти от силата на вятъра, който нахлуваше през разбития прозорец. Объркано тя се загледа към полуотворената врата на дрешника. Светлината в него ставаше все по-ярка.

Ужасяващо ярка, с интензитета почти на ядрен взрив, с болезнено-белия оттенък на неутронна звезда. С цвета на телевизионно лъчение.

Керъл Ан изпищя, но от устата й не излезе никакъв звук. Ужасният вятър започна да върти незакрепените предмети из стаята в лудешки водовъртежи и към ослепителната светлина в дрешника. После бавно започнаха да се движат по-големите предмети — столове, радио, възглавници се движеха неумолимо към отворения дрешник, сякаш биваха всмуквани и поглъщани. Керъл Ан притисна към себе си куклата-палячо, но тя само се усмихна.

Леглото започна да се движи.

Керъл Ан заби пръсти в дюшека с писъци и плач, почти обезумяла от страх.

Но истинският страх дойде, когато тя чу воя на Звяра. Това бе нисък, безумен звук, звук, който не приличаше на нищо от това, което тя бе чувала досега, звук на лудница. Звярът в дрешника.

Той надделя над звука на бурята. Той започна да дърпа леглото на Керъл Ан към светлината.

Тласкан от вятъра, Стив най-сетне се добра до Роби. Момчето беше затиснато сред все по-плътно свиващо се кълбо от клони и пълзящи растения. Стив имаше чувството, че се дави. Шибаше го дъжд. Всеки път, когато успееше да измъкне една от ръцете на Роби, другата се заплиташе в хлъзгавата плетеница.

Дайан също бе успяла вече да се изкатери до средата в опит да им помогне. Всички обаче се хлъзгаха — кората на дървото беше покрита с подобна на слуз тиня, която правеше невъзможно закрепването. Тя миришеше почти като кръв.

Дейна наблюдаваше отдолу, чупейки ръце и молейки се всички да могат да се освободят.