Джеймс Кан - Полтъргайст

— Хлапетии — промърмори той, докато спираше колата. Излезе и започна да разчиства пътя.

Преди да успее да размести кофите, на предния вход се появи Дайан и се затича към него.

— Хей, мила — извика той, — познай кой купи току-що парцел 4237?…

— Ела тук, бързо! — запъхтяно каза тя и го сграбчи за ръката.

— Е-хей, чакай малко, спрял съм колата на улицата.

Никога не я бе виждал такава. Изглеждаше бледа и едновременно с това зачервена.

— Остави я, ела бързо, преди пак да е спряло.

Тя го затегли към къщата, по коридора, в кухнята. На челото й бе избила пот, около нея се усещаше атмосфера, наситена с истерия, каквато Стив никога не бе виждал. Тя бе просто на ръба.

— Скъпа, какво става, ти изглеждаш…

— Добре, добре… виж. Добре, сега слушай — Роби и Дейна се хранят у Сандерсънови — държах ги настрана от това, но Керъл Ан е вътре от самото начало. Дейна щеше да се раздрънка или да се притесни, а Роби трябваше да спи следващите три седмици в твоето легло и…

— Дайан, ако обичаш, успокой топката! Просто седни тук за миг и ми кажи…

— Не, дявол да го вземе, ти си седи! — тя извика много по-силно, отколкото и двамата очакваха и двамата останаха изненадани.

Тя снижи гласа си и заразказва:

— Искам да кажа… Просто стой тук. И просто… бъди готов да приемеш всичко.

Влезе Керъл Ан. Тя изглеждаше раздразнена. В ръка носеше каска „Сан Диего Чарджър“ за американски футбол, лицето й бе намръщено.

— Гладна съм — изхленчи тя, — мама не направи вечеря.

— Ще отидем до пицарията, хайде! — изкрещя Дайан, и отново си наложи да се успокои.

Едва сега Стив забеляза тебеширените знаци по пода — стрелки, квадрати, числа като непознати йероглифи. Изведнъж усети внезапен и завладяващ страх, че Дайан си губи разума.

— Дайан, какво става с теб?

Устните на Дайан се разтрепериха, дишането й се ускори, но тя вдигна нагоре ръце, сякаш за да каже: „Добре съм!“ после, с целенасоченост, която не се влияеше от нереалността на ситуацията, тя грабна един от кухненските столове и го постави в средата на кухнята, така че всеки крак да бъде в едно от тебеширените кръгчета на пода.

— Добре — прошепна тя, като че ли знаеше невероятна, страшна тайна. — Добре, сега гледай! Гледай! Готов ли си? Гледай!

Тя пусна стола и отстъпи настрана. Погледът й остана прикован върху предмета. Очите на Стив се местеха от стола към Дайан и обратно. Той пристъпи към нея, но тя вдигна ръце и почти извика:

— Спри! Гледай!

Той видя, невярващ на очите си, как столът започна да трепери. Той вибрираше все повече и повече, докато започна да се движи напред — в началото бавно, после набирайки скорост, докато прелетя през цялата кухня и се спря пред Стив.

Очите на Дайан се разшириха в усмивка на истерична победа. Керъл Ан се прозя и разтърка очи.

Стив клекна пред стола, опипа го за колелца, провери за магнити. Нищо. Вдигна очи към Дайан и веждите му се повдигнаха въпросително.

— Всичко е наред, наред е — усмихна се тя трескаво, готова вече да сподели тайната си. — Виж! Керъл Ан, покажи на татко!

— Гладна съм — захленчи детето.

— Недей да спориш! — тросна се Дайан.

Керъл Ан видя, че беше безполезно да спори. Тя си сложи футболния шлем и седна в средата на голям тебеширен кръг, близо до умивалника. Стив тръгна към момиченцето, но Дайан го задържа. Внезапно Керъл Ан започна да трепери.

Също като стола, тя вибрира няколко секунди и след това излетя направо в очакващите я ръце на Дайан.

— О-о-о, опарих се — оплака се Керъл Ан разтърквайки се отзад, — не искам да играя повече.

— Е? — Дайан хвърли триумфиращ поглед на Стив.

— Какво, по дяволите, е това?

— Искаш ли да опиташ? — Дайан изглеждаше напълно завладяна.

— Какво?

— Няма да повярваш как ще се чувстваш.

— Добре, какъв е фокусът? Къде е магнитът?

Той погледна зад вратата на кухнята. Погледна под умивалника. Погледна Дайан и извика с безнадеждна войнственост:

— Мразя пици! Мразя изненади! И не разбирам какво, по дяволите, става тук!

Дайан почти проплака, като разбра, че всичко това не е само нейното въображение, като разбра, че Стив е също толкова озадачен, колкото й тя.

— Знаех, че едва ли ще мога да ти го обясня — ти щеше да си помислиш, че това са глупости. Затова ти го показах. Но не ме питай как, какво или кой — просто ми помогни да съобразя какво трябва да правя.

На Стив започна да му се прояснява.

— Искаш да кажеш, че няма никакъв трик? — прошепна той.

— Не у нас. Може би някой си играе с някакъв нов, голям генератор или нещо…