Джеймс Кан - Полтъргайст

Дайан се отпусна в креслото с едва доловима въздишка. Всичко това направо се изля наведнъж от нея — беше се събрало много повече, отколкото бе предполагала.

Д-р Бремер се усмихна успокояващо:

— Преди всичко, мисис Фрийлинг, не се безпокойте толкова. По всяка вероятност всичко това не е чак толкова сериозно.

— В какъв смисъл „по всяка вероятност“? — Дайан мигновено се хвана за определението.

— Имам предвид това, че най-често тези прояви на обикновен сомнамбулизъм не са свързани с някакви патологични отклонения. И по принцип при децата те минават с възрастта. Нашата терапия цели около детето да се поддържа безопасна среда, така че тя, или той, да не могат неволно да си навредят.

Докато д-р Бремер говореше, погледът на Дайан бе привлечен от голяма гравюра, окачена на стената зад бюрото му — изображение на жена в нощница, отпуснала се в леглото, върху нея седи странен малък демон, а от тъмния фон се очертава глава на див кон.

Бремер забеляза какво привлече вниманието й:

— Поразителна картина, нали? Просто копие, разбира се. Нарича се „Кошмарът“ от Фюзели. Хората са смятали, че сънищата са посещения на дяволи, ангели, зли духове и така нататък. Сега имаме повече знания, разбира се.

Той говореше с уверена самонадеяност, която действаше успокоително.

— Добре — Дайан малко се поотпусна, — какво ще правим занапред?

— Може да набележим за в бъдеще няколко дати за някои психологически тестове — ТАТ, ММПИ и други. А сега защо да не оставим самата Керъл Ан да ми разкаже за какво са били някои от тези сънища? — той се приведе до височината на Керъл Ан. — Можеш ли да ми разкажеш някои от сънищата си, Керъл Ан?

Керъл Ан се засрами, погледна надолу, погледна към майка си, изхихика, пак погледна майка си.

— Хайде, Керъл Ан, не бъди толкова глупава. Разкажи на д-р Бремер, както разказа на мен и на татко. Разкажи му онзи за оранжевата птица.

Майчината подкрепа изглежда подейства. Очите на Керъл Ан се разшириха и тя започна да си припомня всички действащи лица от сънищата си.

— Огненият човек? — тя погледна към майка си.

Дайан кимна и Керъл Ан се обърна към Бремер. — Той всъщност не е човек, той всъщност е птица, но наистина е направен от огън.

— Да-а, и какво прави той в съня ти?

— О-о, той лети и е оранжев. И понякога ме взема, но не пари. Понякога обаче падам.

— И тогава какво става?

— Падам. Тогава човекът-сянка се опитва да ме хване, но аз никога не му се давам, заради зъбите му и той също отлита.

— Сънувала ли си този сън повече от веднъж?

Тя кимна.

— Разкажи ми още един.

— Не обичам онзи за звездния човек — той е много шумен — Керъл Ан направи неодобрителна физиономия. — Обичам повече обаче човекът-дърво, освен когато огненият човек го изгаря. Става ми мъчно. Тогава всички започват да плачат.

— Кои всички?

— Всички хора със странни дрехи като в… албума на баба — тя се усмихна на майка си и Дайан й отвърна.

Бремер продължи да я разпитва. Керъл Ан описа един сложен свят на сънища с добри и лоши създания във формата на пламъци, на листа, на съзвездия, на мрак. Създанията играеха с нея, гонеха я, пренебрегваха я и я заплашваха. Имаше и нещо друго — нещо, за което тя не искаше да говори. Нещо, което я караше да замълчи.

След един час д-р Бремер се облегна назад с вид на съзерцателна удовлетвореност:

— Добре, мисля че този път обхванахме доста неща. Бих искал да запишете час след няколко дни и тогава можем да започнем с тестовете.

— Какво е състоянието й? — Дайан се чувстваше объркана, но обнадеждена.

— Мисля, че с нея всичко ще бъде наред — той се усмихна широко. — В течение на следващите няколко седмици ще разграничим тези епизоди, ще ги класифицираме — действителен сомнамбулизъм или автохипноза, или епилепсия…

— Епилепсия!

— Моля ви, не се тревожете. Не мисля, че това е епилепсия, но за по-сигурно ще проверим. Дори и да е това, колкото и малко вероятно да е, имаме всички възможности напълно да го поставим под контрол с медикаменти — изразът на лицето му отново бе сериозен.

— Е, благодаря ви — каза малко задъхано Дайан, като ставаше. — Кажи благодаря, Керъл Ан!

— Благодаря — тя го погледна крадешком.

— Благодаря на теб, малка госпожице — каза докторът. — Твоите сънища са най-интересните.

Когато се прибраха вкъщи, Дайан приготви обяд за двете. Тя не бе сигурна как трябва да приеме казаното от Бремер — посещението я бе оставило едновременно потисната и обнадеждена. Най-важното обаче бе, че на Керъл Ан бе осигурена помощ.