Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

И аз понечих да стана, но той посочи към моята все още полупълна чаша и каза:

— Стой си тук. Със здраве!

Усмихна се горчиво, облече палтото си и излезе с вестника в ръка. Зад него вратата се затвори.

След няколко секунди чух това, което стана на пресечката зад полуотворените прозорци със сиво-жълтите пердета: рев от мотора на автомобил, от изскърцване на спирачки, свистене на гуми по сапуненохлъзгав паваж, удар на твърд метал в нещо или в някого и страшния звук на смачкано човешко тяло, рухнало с все сила, след като е било метнато нагоре.

Моторът на автомобила изрева отново и се чу как колата завива зад следващия ъгъл.

Скачайки, аз обърнах масата. Всички посетители се бяха обърнали към прозорците. По лицата им се четеше изумление в различна степен — според алкохола, който бяха погълнали. Почти повалих портиера и излетях навън. Голям тъмносин автомобил — комби завиваше към края на Страндкайен зад Мюхорнет. Втурнах се натам.

Пресечката беше пуста. На кръстопътя срещу Страндгате зърнах двама души с изплашени лица.

Будката за вестници зад ъгъла беше преобърната на тротоара, но почти не й обърнах внимание.

Само едно нещо имаше значение за мен в този миг. По средата на улицата, с лице към паважа, лежеше Ялмар Нюмарк. В канавката се търкаляше полуразгънат вестникът му, острият вятър надигаше страниците и те помръдваха като криле на умираща птица. Това бе единственото нещо, което се движеше.

Коленичих до Ялмар Нюмарк. Не се осмелих да го докосна, понеже съществуваше опасност да си е счупил врата. Прилепих лице почти до паважа, за да се уверя, че в устата му няма нищо, което би могло да затрудни дишането му. Леко прокарах пръсти по шията му. Пулсът се усещаше, но биеше неравномерно. От едното му ухо се стичаше струйка кръв, а носът му, изглежда, се бе счупил при удара в земята. Имаше нещо патетично в силното неподвижно тяло на стария мъж, който бе тъй жизнен само допреди няколко минути, тъй жизнен и… обзет от страх.

Над нас ръмеше тихо, ситните капки на дъжда се отцеждаха по нас и в канавката, където вестникът на Ялмар бавно ги поемаше, натежавайки от влагата, и вече не мърдаше под полъха на вятъра.

Пристигна портиерът от заведението.

— Позвъних на бърза помощ — каза той. — Но вече…

— Още не. — Аз задържах ръката си отстрани на шията му, сега пулсът беше по-слаб.

Огледах се отчаяно. Тази част на улицата беше поразително безлюдна. Двамата горе на ъгъла до светофара бяха останали на местата си, за да подчертаят, че нямат нищо общо със случилото се.

Пристигна линейката. Двама санитари носачи бързо и опитно изскочиха от нея. Един бърз поглед им бе достатъчен, за да се ориентират в обстановката. Придържаха врата на Ялмар, докато го слагаха на носилката и в линейката. Последвах ги.

— Искаш да дойдеш с нас? — попита единият.

— Познавам го.

Той ми направи знак, че мога да се кача отзад в колата. После пое окачения над нас кислороден апарат.

Наведох се към седалката на шофьора:

— Имаш ли радиотелефон?

Шофьорът запали мотора и кимна утвърдително.

— Съобщи на полицията, че трябва да търсят голям тъмносин товарен автомобил, който потегли нагоре към Нурднес — добавих аз.

— Нещо друго?

Поколебах се.

— Предай поздрави от Веум и кажи, че ще остана в болницата, докато… — Не знаех какво ще чакам там. — Докато всичко стане ясно.

Той предаде съобщението по радиотелефона без повече въпроси, пусна сирените и увеличи скоростта с леко натискане на газ педала. При първия кръстопът минахме на червено и стените на къщите полетяха насреща ни като на кино. Въпреки това виждах всичко, край което летим, с натрапваща се яснота: хората изпъваха шии и гледаха, автомобилите свиваха веднага встрани, а шофьорите обръщаха лица към нас в момента, в който ги задминавахме.

Другият санитар, юноша със светла и късо подстригана коса, с мъх над горната устна и с румени бузи, държеше кислородната маска близо до лицето на Ялмар Нюмарк, чийто широк гръден кош се движеше учестено, а от време на време от тялото му излизаха хриптящи звуци. Всички мълчахме.

Колата летеше направо към Хаукеланд. На върха на Калфарет Ялмар Нюмарк изведнъж вдигна глава и се огледа. В очите му се четеше недоумение. Постепенно ме позна и се обади със слаб и несигурен глас:

— Ве… Веум?

Кимнах му и се усмихнах — замръзнала, насилена усмивка.

Той искаше да каже още нещо. Търсеше думите. Наведох се ниско над него. Младият санитар ме следеше внимателно. Шофьорът ни наблюдаваше в огледалото.