Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Но…

— Сам разбираш, че трудностите ни се дължаха на две причини. Първо, никой не го бе виждал, освен може би неговите жертви. Второ, нямаше сигурни доказателства, че нещастните случаи са били убийства. Можеха всъщност и да са нещастни случаи, ако бяха единични и не така сходни един с друг.

— Но?…

— Но аз имах подозрение. Много силно подозрение — каза мрачно Ялмар Нюмарк.

— Какво именно?

Той пак претършува заведението с поглед. Оня нажален сух мъж си беше отишъл. Тънкогласият му приятел разказваше забавните си истории на чашата, в която бе забил нос, а по лицето му сегиз-тогиз пробягваше мокра усмивка, язвителна и неестествена.

Ялмар Нюмарк продължи:

— Имаше един тип — Харалд Юллвен. Да, Юллвен 24 24 Юлвен — вълк (норв.). — Б.пр. , само че с две „л“, роден през 1914 г. в едно от малките стопанства в горската, „вълча“ област. Преди войната бил нещо като електротехник. Още през 1934 г. се записал в Нашионал Самлинг 25 25 Нашионал Самлинг — партия на норвежките фашисти. — Б.пр. . Помня, че беше сред размирниците, които докарахме в полицията след свиването в театъра през 1936 г., когато нацистите освиркаха „А утре!“ от Нурдал Григ 26 26 Нурдал Григ (1902–1943 г.) — норвежки писател, загинал в борбата срещу фашизма. — Б.пр. . Официално тогава не беше нищо повече от дребен нацист. Осъдихме го за измяна към Родината през 1946 г. и лежа в затвора три години. После го пуснаха на свобода под гаранция. Когато водих следствието по някои от споменатите нещастни случаи, явиха се свидетели, убедени, че са видели Харалд Юллвен близо до местопроизшествието. Бяха хора, които го познаваха от схватките преди войната, но никой не беше стопроцентово сигурен в показанията си. Тези показания впрочем го поставяха в много опасно положение, тъй като той накуцваше.

— Така ли?

— Пострадал на четиринайсетгодишна възраст и започнал да накуцва с левия крак. Разпитахме го подробно през 1945-а. Разпита водихме аз и Конрад Фанебюст — юрист по образование. Нищо. Нито дума. Никакво признание. Държахме като коз и друга следа — три от куршумите от убитите с пистолет. Всички бяха застреляни с „Лугер 505“ — немско оръжие. Арестувахме Юллвен през 1945-а в един жалък пансион в Нурднес, но в стаята му не намерихме нищо. Неговите родители бяха умрели отдавна. Нямаше семейство. Стопанството на Юллвенови принадлежеше вече на други, но въпреки това го претърсихме основно, метър по метър и дъска по дъска. Пистолет не намерихме. Кой знае къде го е хвърлил — на дъното на Воген или другаде. Така не открихме и Ротеифтен.

— И това беше краят?

— Зарекох се, че няма да се дам. Водех подробни бележки за всичко чуто относно Ротеифтен. Следствието беше приключило отдавна, но аз го продължавах на собствена глава, с по няколкогодишни прекъсвания чак до 71-ва година.

— Какво се случи тогава?

— През януари на 1971 година намериха мъжки труп с жестоко обезобразено лице в най-отдалечената част на Нурднес. Въпреки това го идентифицираха. Беше Харалд Юллвен.

— Ти видя ли го лично?

— Не видях нищо определено. Същата структура на тялото, но вече остаряло, същият дефект на крака, ала лицето бе ужасно непознаваемо.

— Кой го идентифицира?

— Жената, с която бе живял.

— А този случай изясни ли се?

— Кой да го изясни? Нещо повече — мисля, че не се постараха особено да разкрият това убийство. Два месеца по-късно излязох в пенсия, а разследването още се протакаше. На практика това означава, че ако не изникнат нови, заслужаващи внимание обстоятелства и улики, следствието ще потъне в забрава. Доста хора тогава отсъдиха, че някогашни борци от Съпротивата са го екзекутирали и тези, които приеха една подобна версия, не бяха малко.

— Значи Ротеифтен е получил в края на краищата наказанието си, ако той действително е бил убитият.

Лицето на Ялмар Нюмарк беше почервеняло. Очите му продължаваха да претърсват заведението, сякаш и сега той преследваше човека, когото са наричали Ротеифтен, или неговия призрак.

— Слушай — подех отново. — Каква е връзката между всичко това и пожара в „Пофугл“?

Той се наведе към мен:

— През 1953 година Харалд Юллвен бил назначен в „Пофугл“ като куриер.

— Като куриер?

— Да. Не му е било лесно да си намери работа в първите следвоенни години, след като излязъл от затвора. Устроили са го чрез службата за настаняване на безработни.

— Ти смяташ ли, че… Възможно ли е да е имал нещо общо с пожара?

— Ще се съгласиш, че има поразяващо съвпадение. Пожарът окачествиха като нещастен случай. Ако е бил дело на Харалд Юллвен и ако Харалд Юллвен наистина е бил Ротеифтен, то той е постигнал своя „връх“: петнайсет овъглени трупа.