Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Ялмар Нюмарк отрони:

— Веум… Ако умра…

Поклатих глава, за да му покажа, че го разбирам, а после отрицателно я завъртях, за да разбере, че няма да умре.

— Изясни… какво наистина се е случило с Шауер-Юхан… седемдесет и първа… той затвори очи и се унесе.

В момента, в който влизахме през портала на болницата, той пак отвори очи и задъхано повтори:

— 1971-ва. Шауер-Юхан… — След това се унесе отново.

Двамата носачи тичешком влязоха в сградата с носилката на Ялмар Нюмарк. Там други санитари и поеха, а аз ги последвах в асансьора и нагоре, без някой да ми каже нещо.

Ялмар Нюмарк бе закаран направо в операционната. Една мила жена, тъмнокоса, с маслинен оттенък на кожата и кафяви очи, ме въведе в малка приемна, обзаведена с мебели, сякаш купени на разпродажба, и украсена с няколко растения в саксии, които изглеждаха като да са от преди Първата световна война.

На една от масичките имаше вестници от предишния ден, като че нарочно. Обзе ме чувството, че самият аз съм някаква новост от вчера.

Не ме обезпокояваха. Стаичката бе отделена от коридора с тънка стена, остъклена в горната си половина. Зад стъклата виждах припрени хора в бяло да сноват насам-натам. Никой не ми засвидетелстваше повече внимание от бегъл поглед. Докато сам не потърсех някого, можех спокойно да си седя. Дали беше така и с пациентите? Стоиш си там, където са те тикнали, и ако сам не потърсиш някого, никой не те безпокои. После идва денят, в който забелязват, че мухите вече са се налепили по теб.

Старши полицейският инспектор Якоб Е. Хамре надзърна през остъклената половина на вратата, почука и влезе.

— Така си и мислех — каза той. — Да не би да имаш нова кантора, Веум?

— По-спокойна от тази не бих могъл и да намеря. Сядай. Искаш ли нещо? Чаша етилов етер? Една доза валериан? Или нещо за сърцето?

Той ме огледа и се настани полуусмихнат на един свободен стол.

— Същият стар Веум? Нищо не те променя.

— Как не, променя ме, но само вътрешно.

Якоб Е. Хамре беше безупречно елегантен: светъл двуреден шлифер върху сив костюм; черни обувки; светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка. Беше по-млад от мен само с няколко години, а изглеждаше да е с най-малко десет, че и с повече, при това красавец. Якоб Е. Хамре принадлежеше към онези полицаи, които напомнят наивни бойскаути, но могат да бъдат хитри и коварни като дърти сутеньори. Бе симпатичен с привидната си безличност, с една дума, мъж, мечта за всички тъщи, но съвсем не дотам и за дъщерите им.

— Получих съобщението ти — каза той — и дойдох лично. В течение ли си на случилото се? — Той погледна почти смутено бомбетата на обувките си, после вдигна поглед и го прикова, твърд и остър, в лицето ми.

— Намерихте ли автомобила? — попитах аз.

— Да. В края на улица Сюндсгате. По всяка вероятност е бил откраднат.

— Хм. Да. Ялмар Нюмарк и аз бяхме само приятели, това мога да кажа. Или по-скоро познати. При това отскоро, но си имахме приказката. А и общи интереси.

— Какво имаш предвид?

— Като следователи. Той разказваше доста неща за стари случаи.

— Искаш да кажеш, че Нюмарк използваше годините си на пенсионер, за да се рови в стари углавни дела.

— Не знам колко надълбоко рови в тях, но във всеки случай тези занимания го увличат. Какво му е положението? Казаха ли ти нещо?

— Да чакам. В момента е на операционната маса. За какви случаи говорихте с него, Веум?

— За Ротеифтен, един тип, когото наричали Ротеифтен, това говори ли ти нещо?

— Не.

— А пожарът в „Пофугл“?

Нещо просветна в светлите му очи:

— Та това са толкова стари истории!

— Те са стари и за мен. Ротеифтен бил прословут предател, а по всичко личи — и убиец от годините на войната. Така и не го разкрили. „Пофугл“ била фабрика за бои на Фьосангервайен, изгоряла през 1953 г. Петнайсет души загинали, а един мъж, който Ялмар Нюмарк подозира, че е бил Ротеифтен, работел там като куриер по времето на произшествието.

— Как се е казвал?

— Харалд Юллвен.

Хамре извади бележник и си записа името.

Аз добавих:

— Но е мъртъв.

— Аха? — Той спря да пише и впери поглед пред себе си. — Разкажи ми за какво си говорехте днес?

— За този човек, за Ротеифтен. Той… той беше нервен, сякаш някой го преследваше. Но това се дължеше може би на ракията. Вчера изпихме заедно цяло шише.

— Така ли?

— После си тръгна… Седях точно до прозорците, обърнати към пресечката, където се случи това. Чух всичко: мотора на автомобила, изсвистяването на спирачките и падането на тялото му.