Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Но какво е щял да спечели от това?

— Може да е бил обзет от неистова страст за кръвно отмъщение — срещу обществото, срещу хората, които се бяха борили за свобода… Или просто е свършил някому работа.

— Смяташ ли, че някой би могъл да му заплати за такова злодеяние?

Ялмар Нюмарк ме погледна, стиснал зъби.

— По време на пожара Харалд Юллвен бил един от героите. От онези, които се върнали обратно в морето от пламъци, за да спасят други. Получил няколко малки обгаряния, но го споменали в почетния списък на проявилите храброст. С това някак не напомня ли за хлъзгавата риба, която аз и Фанебюст разпитвахме през 1945-а?

— Разбирам. Значи тези свои подозрения искаше да споделиш с мен вчера?

— Подозренията ми са следните: първо, че Харалд Юллвен и Ротеифтен са едно и също лице. Ако това е вярно, не е изключена възможността той да е имал пръст в пожара. Все недоказуеми подозрения, въз основа на които никой съд в света, не само в Норвегия, не би могъл да произнесе присъда. Разпитахме Юллвен отново, но ситуацията през 1953 година бе доста по-различна от тази през 1945-а. Принудени бяхме да се държим по-внимателно, а Юллвен този път беше и агресивен. Оплакваше се, че го преследваме. Признаваше, че някога е сгрешил, но че в името на справедливостта не би трябвало да го тормозим до края на живота му, след като вече бил изтърпял наказанието си.

— А Хагбарт Хеле? Къде е бил той през войната?

— Остана незасегнат, както повечето от това съсловие. Властите подхождаха внимателно към индустриалците. И през войната имаше нужда от работни места. Народът трябваше да живее от нещо. А в тежките следвоенни години страната се нуждаеше от солидна и надеждна икономика. Изводът е, че Хагбарт Хеле не е загубил нищо от войната, а напротив, състоянието му бе през 1945-а по-голямо, отколкото през 1939-а.

— Значи не е имало видими връзки между Харалд Юллвен и Хагбарт Хелебюст?

— Никакви, които можеха да бъдат доказани. Щяхме да действаме при наличието и на най-незначителни следи. Общинският комитет за разследване се ръководеше от Конрад Фанебюст, който през същата година беше и заместник-кмет. А и никой не бе по-заинтересован от нас в залавянето на Ротеифтен. Помня, че по цели нощи разглеждахме и преразглеждахме всички материали в тази връзка: протоколите от разпитите през 1945–46 г. и следствието около пожара. Но нищо не намерихме… Именно това…

— Да?

— Именно фактът, че не са останали никакви следи, ме накара да бъда сигурен…

Изведнъж ме осени какво има предвид Ялмар Нюмарк.

— Деянията на Ротеифтен са се отличавали…

— Да. Отличаваха се с липсата на каквито и да било доказателства. Пак беше нанесъл удар — осем години след края на войната. И се уверих поне в едно нещо…

— И то бе?

— Че Харалд Юллвен и Ротеифтен са едно и също лице. Ето защо пожарът в „Пофугл“ не престава да ме гнети.

— Какво е правил той след пожара?

— Намери си работа в една печатница. После смени няколко други. От 1959 г. заживя с някаква жена, с която се запознал в „Пофугл“. Така и не се ожениха, но до смъртта му живяха заедно. Вчера ти видя снимката й на една от изрезките. Елисе Блум — най-младата чиновничка. Тя единствена се подписа под некролога му. След пожара я назначиха в общината. Там работи и сега. Именно тя го идентифицира през 1971 година.

— Имаш ли негова снимка?

— На Харалд Юллвен?

Ялмар извади бележника от вътрешния си джоб. От онези изтъркани, стари бележници с кафяви кожени корици, с които хората не се разделят цял живот, като че в тях са заключени душите им. Продължи да тършува из безбройните си джобове и най-сетне извади пожълтяла изрезка от вестник. Подаде ми я внимателно, като че се страхуваше да не се изпари във въздуха помежду ни.

Върху парчето вестник беше запечатан момент от следвоенен процес срещу петима души, влизащи в съдебната зала. От текста ставаше ясно, че тримата по средата са подсъдимите, а другите двама — цивилни полицаи. Последният от тримата бе Харалд Юллвен, полускрил лицето си зад гърба на мъжа пред него, та чертите му се различаваха доста трудно. Имаше дълго и тясно, почти конско лице, подчертан нос, изпъкнали вежди и големи уши. Над дясното му слепоочие кичур тъмна коса. Другите от снимката ми бяха непознати. Преди да върна изрезката на Нюмарк, разгледах внимателно Харалд Юллвен.

— Добре.

— Точно така, Веум… Добре. Доста важни истории свършват само с едно добре… а не със справедлив завършек. Изглежда, просто няма справедливост. Има само старци, упорити като мен, които не могат да се избавят от мисълта, че са имали и имат право както тогава, така и сега! — Впил свиреп поглед в празната си чаша, той я вдигна и разклати над устата си, за да се увери, че в нея наистина няма нищо. Изтече само малко пяна и Ялмар я постави отново на масата, след което решително стана. — Веум, сега знаеш всичко, което знам и аз, поне в основни линии. Отивам си вкъщи. Още не съм във форма. Довиждане!