Ернст Хофман - Приказки

В стаята влезе госпожица Фон Розеншон. Тя беше успокоила, Бог знае как, народа. Сега тя пристъпи към бездиханния Цинобър, след нея дойде старата Лиза, родната майка на малкия Цахес. Цинобър изглеждаше всъщност по-хубав в смъртта си, отколкото когато и да било през целия си живот. Малките му очички бяха затворени, нослето съвсем бледо, устните незабележимо отпуснати в нежна усмивка, но най-главното, тъмнокафявата коса пак падаше на прекрасни къдрици назад. Госпожицата поглади главата на малкия и в същия миг там матово заблестя един червеникав кичур коса.

— О — извика госпожицата с радостен блясък в очите, — о, Проспер Алпанус, велики учителю, ти сдържаш думата си!… Изкупено е неговото проклятие и заедно с това и неговият позор!

— Ах — каза и старата Лиза, — ах, Господи, та това не е моят малък Цахес, толкова хубав никога не е изглеждал. Напразно съм била значи път до града, много зле ме посъветвахте вие, уважаема госпожице!

— Не роптай, старо — отвърна госпожицата, — ако беше следвала точно съвета ми и не беше влязла насила тук преди мене, всичко щеше да се нареди по-добре за теб… Повтарям ти: малкият, който лежи мъртъв на леглото, е наистина, извън всяко съмнение, твоят син, малкият Цахес!

— Тогава — извика старата и очите й светнаха, — тогава, ако негово превъзходителство тук е моето дете, аз трябва да наследя всички хубави неща, които стоят наоколо, цялата къща с всичко, което е в нея?

— Не — каза госпожицата, — това вече не може да стане, ти пропусна подходящия момент да спечелиш пари и имот. Аз още навремето ти го казах, на тебе не ти е отредено да бъдеш богата.

— Тогава може ли — каза жената и сълзи бликнаха от очите й, — може ли да взема моето бедно малко човече в престилката си и да го отнеса вкъщи? Нашият господин пастор има толкова хубави препарирани птички и катерички, той ще поръча да ми препарират и моя мъничък Цахес, за да си го сложа за спомен на шкафа, така както си е, с червени дрехи, широка лента и голяма звезда на гърдите?

— Това пък — каза госпожицата почти разсърдена, — това пък е съвсем глупава мисъл, то вече е съвсем, съвсем невъзможно!…

Тогава жената се разрида, започна да се оплаква, да се вайка:

— Каква ми е ползата — каза тя, — че моят малък Цахес е стигнал до висок чин, до голямо богатство?… Ако си беше останал при мене, щях да си го гледам в моята сиромашия и той нямаше да падне в онова проклето сребърно гърне, щеше да си живее и аз бих видяла може би радост и добри дни покрай него. Щях да си го нося в коша за дърва, хората щяха да изпитват жалост към мене и щяха да ми подхвърлят по някоя и друга парица, а сега…

В предната зала се чуха стъпки, госпожицата изпъди старата навън, като й нареди да я чака долу пред вратата, на тръгване тя щяла да й посочи сигурно средство, за да се отърве веднъж завинаги от своите неволи и сиромашия.

После Розабелверде се приближи още веднъж до малкия и с мек, треперещ от дълбока жалост глас каза:

— Клети Цахес, нещастно заварениче на природата! Желаех да ти сторя добро!… Може би беше глупост да вярвам, че като ти давам външно хубава дарба, тя ще те озари и вътрешно и ще събуди у тебе глас, който да ти каже: „Ти не си този, за когото хората те смятат, но старай се да се изравниш с това, на чиито криле ти, сакатият, безкрилият, се издигаш!“ Но никакъв вътрешен глас не се пробуди у тебе. Твоят ленив, отпуснат дух не можа да се издигне, ти не се отказа от своята глупост, грубост, невъзпитаност… Ах, да беше нещо по-дребно, да беше останал едно недодялано хлапе, нямаше да те постигне тази позорна смърт!… Проспер Алпанус се е погрижил да те смятат сега, след смъртта ти, пак за онова, за което благодарение на моята сила ти минаваше. Ако те срещна пак някога като мъничко бръмбарче, като пъргава мишка или ловка катеричка, ще се радвам!… Почивай в мир, малки Цахес!…

Когато Розабелверде излизаше, в стаята влезе личният лекар на княза, придружен от камердинера.

— Господи — извика лекарят, когато съгледа мъртвия Цинобър и се убеди, че всички средства да бъде възвърнат към живот ще бъдат напразни, — Господи, как е могло да стане това, господин домакин?

— Ах, драги господин докторе — отговори камердинерът, — бунтът или революцията, все едно как ще го наречете, беснееше страшно навън в предната зала. Негово превъзходителство, загрижени за своя ценен живот, са искали навярно да побегнат в тоалетната, подхлъзнали са се и…

— Така — каза тържествено и развълнувано докторът, — така, от страх да не умре той действително е умрял!