Ернст Хофман - Приказки

Като каза това, Проспер изсвири веднъж-дваж на водното конче, което веднага долетя. Той му сложи юздата и се метна на седлото. Но вече тръгнал, внезапно се спря и се обърна към Балтазар.

— Без малко — каза той — щях да забравя приятеля ти Фабиан. В пристъп на шеговито настроение аз го наказах твърде сурово за неговото многознайничество. Тази кутийка съдържа онова, което ще го утеши.

Проспер подаде на Балтазар добре полирана кутийка от костенурка, която той прибра заедно с малкия лорнет, получен от Проспер за развалянето на магията на Цинобър.

И Проспер Алпанус отлетя през горския гъсталак, чиито гласове зазвучаха още по-силно и по-приятно.

Балтазар се върна в Хох Якобсхайм със сърце, преизпълнено с блаженство и възторжени сладки надежди.

Рано в зори, когато пътищата и улиците бяха още пусти, Балтазар се промъкна в Керепес и веднага изтича при своя приятел Фабиан. Когато почука на вратата на стаичката му, един болен, отпаднал глас извика:

— Влез!

Бледен, изменен, с безнадеждна болка в лицето, Фабиан лежеше в леглото.

— За Бога, приятелю, говори — извика Балтазар, — какво се е случило с тебе?

— Ах, приятелю — каза Фабиан със сломен глас, като се изправи с мъка, — свършено е с мене, направо свършено. Проклетата магия, която — знам аз — отмъстителният Проспер Алпанус ми направи, просто ме погубва!

— Как е възможно? — запита Балтазар. — Магьосничество, вълшебство, та ти не вярваш в такива неща!

— Ах — продължи с плачевен глас Фабиан, — сега вярвам във всичко, във вълшебници и магьосници, в земни и водни духове, в царя на мишките и в алраунни корени — във всичко, каквото искаш. На когото се е струпвало на главата това, което се струпа на мене, той се предава… Ти си спомняш за адския скандал с дрехата ми, когато се връщахме от Проспер Алпанус! О, да беше се свършило само с това!… Поогледай се малко в стаята ми, драги Балтазар!…

Балтазар се огледа и видя по стените много фракове, палта, куртки с всевъзможни кройки и цветове.

— Как — извика той, — да не искаш да отвориш вехтошарски магазин, Фабиан?

— Не се подигравай — отговори Фабиан. — Не се подигравай, драги приятелю. Всички тия облекла аз си уших при най-прочутите шивачи, като все се надявах да се отърва най-после някак от това фатално проклятие, постигнало дрехите ми, но напразно. Щом облечех и най-хубавата дреха, която ми стоеше като излята, и я поносех само няколко минути, ръкавите ми се плъзваха към рамената, а пешовете ми се повличаха шест лакти дълги зад мене като опашка. В отчаянието си поръчах ей онова якенце с безкрайни ръкави като на пиеро. Свият ли се ръкавите, мислех си аз, удължат ли се пешовете, всичко ще стане по мярка. Но същото, както с другите дрехи, стана в няколко минути и с якето! Цялото изкуство и усилия на най-добрите шивачи се оказаха безсилни срещу проклетата магия! Аз, естествено, бях предмет на присмех и подигравки, където и да се покажех, но моята, не по собствена вина, упоритост да се показвам все в такава дяволски проклета дреха предизвика наскоро и съвсем други реакции. Сравнително най-дребното беше, че жените ме сметнаха за безгранично суетен и лишен от вкус, тъй като противно на всички обичаи съм решил да се показвам със съвсем голи ръце, считайки ги навярно за особено красиви. Богословите обаче се разкрещяха, че съм бил сектант, спореха само дали съм от сектата на късоръкавниците или от сектата на дългопешците, но бяха напълно единодушни, че и двете секти са крайно опасни, защото и двете проповядват пълна свобода на волята и се одързостяват да мислят каквото си щат. Дипломатите пък ме смятаха за безогледен подстрекател. Твърдяха, че с дългите си пешове съм искал да възбудя недоволството сред народа и да го разбунтувам против правителството, че принадлежа към някакъв таен съюз, чиято емблема била късият ръкав. От дълго време вече се срещали тук-там следи от късоръкавници, които били толкова опасни, колкото и йезуитите, дори повече, защото гледали да въвеждат навсякъде, във всяка държава, вредна поезия, а освен това се съмнявали и в непогрешимостта на князете. Накратко: работата ставаше все по-сериозна и по-сериозна, докато най-после и ректорът ме повика да се явя при него. Предвиждах нещастието си, ако облека дреха, затова се явих по жилетка. От това ректорът ужасно се разгневи, помисли, че искам да се подигравам с него, и се нахвърли върху мен. Нареди в срок от една седмица да се явя прилично облечен пред него, в противен случай щял без всякаква милост да ме изключи… Днес този срок изтича!… О, нещастният аз!… О, този проклетник Проспер Алпанус…