Ернст Хофман - Приказки

Розабелверде пристъпи към мага, но в този момент от косата й падна един златен гребен и се счупи като стъкло на парчета на мраморния под.

— О, горко ми, горко ми! — извика феята.

Но внезапно в следващия момент зад масата с кафето седеше пак госпожица Фон Розеншон с черно дълго облекло, а срещу нея — доктор Проспер Алпанус.

— Мислех — каза съвсем спокойно Проспер Алпанус, като наливаше без всякаква трудност в китайските чашки ароматна мока, — мислех, мила уважаема госпожице, че и двамата знаем достатъчно добре как стоят работите с нас. Много съжалявам, че хубавият ви гребен се счупи на моя твърд под.

— Само несръчността ми е виновна за това — отговори госпожицата, пиейки с удоволствие кафето. — Човек трябва да се пази да не изтърве нещо на този под, защото, ако не се лъжа, плочите са изписани със странни йероглифи, които на някои биха изглеждали обикновени мраморни жилки.

— Вече изхабени талисмани, уважаема — каза Проспер, — вече изхабени талисмани са тия плочи и нищо повече.

— Но, драги докторе — извика госпожицата, — как е било възможно ние да не се познаваме от най-ранни времена и нито веднъж да не сме се срещали по нашите пътища!

— Различното ни възпитание, мила госпожице — отговори Проспер Алпанус, — само различното ни възпитание е причина за това! Докато вие като многообещаваща девойка в Джинистан сте могли да се отдавате изцяло на богатата си натура, на щастливия си гений, аз бях печален, затворен в пирамидите студент и слушах лекции при професор Зороастър, един стар мърморко, обаче със страшни познания. По време на владичеството на достойния княз Деметриус аз се заселих в тази малка прелестна страна.

— Как — каза госпожицата, — не бяхте ли прогонен, когато княз Пафнуциус въведе просвещението?

— Съвсем не — отговори Проспер, — аз успях напълно да прикрия своето собствено аз, като се постарах да проявя по отношение на просвещението особени знания с всевъзможните съчинения, които разпространявах сред народа. Аз доказвах например, че без волята на княза не бива никога да се святка и да се гърми, че ние дължим хубавото време и добрата родитба единствено на благородната му натура и на неговите старания, които биват мъдро обмисляни във вътрешните покои, докато простият народ оре и сее вън на нивата. Тогава княз Пафнуциус ме въздигна в таен върховен президент по просветата, един пост, който отхвърлих като обременителен товар заедно с обвивката си, когато бурята отмина. Доколкото можех, аз тайно принасях полза. Искам да кажа това, което ние , аз и вие, смятаме наистина за полза. Знаете ли, мила госпожице, че аз бях този, който ви предупреди за предстоящото нахълтване на просветната полиция, аз бях този, комуто дължите притежанието на още някои хубави неща? Боже мой, та погледнете от тези прозорци, мила госпожице! Не познавате ли вече този парк, където тъй често сте се разхождали и разговаряли с приятелски духове, които живееха в храсталаците, цветята, изворите? Този парк успях да спася благодарение на науката си. Той си е още такъв, какъвто беше и по времето на Деметриус. Княз Барзануф, слава Богу, не го е грижа много за магическите неща, той е добросърдечен господар, оставя всеки да вълшебства, колкото си ще, стига всичко това да не бие на очи и всички да си плащат редовно данъците. Така живея аз тук, както и вие, мила госпожице, във вашия пансион, щастливо и без особени грижи!

— Докторе — извика госпожицата с бликнали от очите сълзи, — докторе, какво говорите! Какво прояснение! Да, аз си спомням тази дъбрава, в която съм вкусвала такива радости! Докторе, благородни човече, на когото дължа толкова много, и вие можете така жестоко да преследвате моя мъничък любимец?

— Увлечени от вашата вродена доброта, мила госпожице, вие разпилявате своите дарове за едно съвършено недостойно лице — отговори докторът. — Цинобър е бил и е, въпреки добросърдечната ви помощ, един малък уродлив безочливец, който сега, след счупването на златния гребен, е вече напълно в моите ръце.

— Имайте милост, докторе! — помоли госпожицата.

— Но бъдете така добра да погледнете тук — каза Проспер, като показваше хороскопа на Балтазар, който беше съставил.

Госпожицата се вгледа и извика с болка:

— Да, щом нещата стоят така, ще трябва да отстъпя пред по-висшата сила… Горкият Цинобър.

— Признайте, мила госпожице — каза докторът усмихнат, — че жените често обичат да вършат най-чудновати неща: приумицата, породена в даден момент, те преследват неспирно, безогледно, без да обръщат внимание на болезнените съприкосновения с другите обстоятелства!… Цинобър ще трябва да понесе съдбата си и после вече, макар и незаслужено, ще бъде зачетен. С това ще засвидетелствам своята почит към вашата мощ, вашата добрина, вашата добродетел, уважаема милостива госпожице!