Ернст Хофман - Приказки

— Елате — каза той глухо и тържествено, — елате пред това огледало, Балтазар, съсредоточете мислите си върху Кандида и поискайте, но поискайте с цялата си душа, тя да ви се яви в този миг, който съществува сега във времето и пространството…

Балтазар направи това, което се искаше от него, а Проспер Алпанус застана отзад и започна да описва с две ръце кръгове около него. Не минаха няколко секунди и някакво синкаво изпарение започна да се излъчва от огледалото и Кандида, милата Кандида, се появи в прелестния си образ и с цялата си жизненост! Но край нея — до самата нея — седеше отвратителният Цинобър и стискаше ръцете й, целуваше ги, а Кандида беше прегърнала това чудовище с едната си ръка, а с другата го милваше!… Балтазар искаше да извика високо, но Проспер Алпанус го хвана здраво за двете рамена и викът заглъхна в гърдите му.

— Спокойствие — каза Проспер тихо, — спокойствие, Балтазар! Вземете този бастун и нанасяйте удари срещу малкия, но без да мърдате от мястото си.

Балтазар направи така и за своя радост видя как малкият се сгърчи, катурна се назад и се затъркаля по земята! Разярен, той се втурна напред, но образът се разсея като мъгла и Проспер Алпанус дръпна побеснелия Балтазар към себе си, като извика:

— Стойте! Ако строшите магическото огледало, всички сме загубени! Да отидем на светло!

По повелята на доктора приятелите напуснаха залата и влязоха в една съседна светла стая.

— Да благодарим на небето — извика Фабиан, поемайки с мъка дъх, — да благодарим на небето, че се махнахме от проклетата зала. От задушния въздух сърцето ми щеше без малко да се пръсне, а на всичко отгоре и тия детински фокусничества, които мразя от цялата си душа…

Балтазар искаше да му отговори, но в стаята влезе Проспер Алпанус.

— Сега вече е сигурно — каза той, — че уродливият Цинобър не е нито алрауна, нито земен дух, а обикновен човек. Но тук е намесена някаква тайна магьосническа сила, която досега още не съм успял да разкрия, и затова именно не мога още да ви помогна… Посетете ме скоро пак, Балтазар, тогава ще видим какво би могло да се направи по-нататък. Довиждане!

— Значи — каза Фабиан, пристъпвайки до самия доктор, — значи вие, господин докторе, сте магьосник и въпреки цялото си магьосническо изкуство не можете да се справите дори с малкия жалък Цинобър?… Знаете ли, че аз ви смятам с всичките ви шарени картинки, куклички и магически огледала, с всичките ви идиотски боклуци за един изпечен, несъмнен шарлатанин?… На Балтазар — той е влюбен и пише стихове, — на него вие можете да втълпявате тия глупости, но при мене те не минават! Аз съм просветен човек и не признавам никакви чудеса!

— Смятайте ме — отговори Проспер Алпанус, като се разсмя така силно и сърдечно, както човек не би очаквал от характер като неговия, — смятайте ме за каквото си искате. Но макар и да не съм точно магьосник, аз все пак разполагам с някои хубави фокуси…

— От Виглебовото ръководство по магия или други някои! — извика Фабиан. — Е, тогава ще намерите в нашия професор Мош Терпин по-голям майстор и от вас, с него вие не можете да се сравнявате, защото почтеният човек ни сочи винаги, че всичко става напълно естествено, и той съвсем не се заобикаля с такива тайнствени щуротии като вас, господин докторе. Позволете ми да се сбогувам!

— Охо — каза докторът, — няма да ви оставя да си отидете толкова разгневен от мен!

При тези думи той прекара длани по двете ръце на Фабиан от рамената до китките, така че Фабиан се почувства съвсем особено и притеснен извика:

— Но какво правите, господин докторе?

— Вървете си, господа — каза докторът. — Надявам се, господин Балтазар, да ви видя много скоро. Помощта скоро ще бъде намерена!

— Ти все пак няма да получиш нещо за почерка, приятелю — извика на излизане Фабиан на златистия портиер, като го сграбчи за жабото. Но портиерът каза пак само „кррр“ и отново го ухапа по пръста.

— Проклето животно! — извика Фабиан и бързо побягна.

Двете жаби пак придружиха учтиво двамата приятели до решетестата врата, която с приглушен гръм се отвори и после затвори.

— Не знам — каза Балтазар, докато вървеше по пътя след приятеля си, — никак не знам, братко, каква е тая странна дреха с такива дълги пешове и къси ръкави, дето си я облякъл днес.

За свое немалко учудване Фабиан също видя, че късата му дрешка се бе удължила отзад до земята, а иначе доста дългите му ръкави се бяха свили до лактите.

— По дяволите, какво е това! — извика той и задърпа, заопъва надолу ръкавите, като мърдаше рамена. Това сякаш помогна малко, но когато навлязоха в града, ръкавите вече се бяха свили така, а пешовете — удължили така, че въпреки всички дърпания и движения ръкавите на Фабиан бяха вече до самите рамена, оставяйки голите му ръце на показ, а скоро зад него се повлече и един шлейф, който все повече и повече се удължаваше. Всички хора се спираха и високо се смееха, уличните хлапетии тичаха с весели крясъци подир дългата мантия, обикаляха от всички страни Фабиан и когато той пак се огледа, шлейфът все тъй си стоеше и дори още повече се беше удължил! Смехът, веселието, крясъците ставаха все по-лудешки и неудържими, докато най-после, почти обезумял, Фабиан не се втурна през отворената врата на една къща. И шлейфът веднага изчезна.