Ернст Хофман - Приказки

— Омагьосано човече! — извика стажантът въодушевен. — Да! Омагьосано, проклето омагьосано човече е малкият, в това няма съмнение!… Но, братко Балтазар, какво става с нас, нима сънуваме? Магии, вълшебства — не е ли всичко това отдавна отминало? Не въведе ли още преди много години княз Пафнуциус Велики просвещението и не прогони ли всички фантасмагории, всичко необяснимо вън от страната? А ето че всичко това се е промъкнало като дяволска контрабанда пак у нас! Проклятие! Това трябва да се съобщи на полицията и на митническия чиновник!… Но не, не! Само безумието на хората, или както се опасявам, огромен подкуп е причината за нашето нещастие… Проклетият Цинобър трябва да е невероятно богат. Напоследък той стоял пред монетния двор и хората го сочели с пръст и викали: „Вижте го този мъничък хубав папа! Негово е всичкото злато, което се сече вътре!“

— Мълчи, приятелю — възрази Балтазар, — мълчи, не със злато постига целите си това чудовище, нещо друго се крие зад тия неща! Вярно, княз Пафнуциус въведе просвещението за благото на своя народ и на идните поколения, но някои чудесии, някои необясними неща все пак са останали. Искам да кажа, че някои хубавички чудеса са запазени за домашна употреба. Например все още от нищо и никакви семенца израстват най-високи, прекрасни дървета и различни плодове и житни растения, с които се храним. Все още е позволено на пъстрите цветя, на насекомите да имат чудни багри по листенцата и крилете си, позволено им е да носят върху себе си най-странните рисунки, за които никой не може да каже масло ли са или гуаш, или акварел и никой майстор на писмото не може да разчете изящното им курсивно писмо, а още по-малко да го копира!… Охо, приятелю, та у мен, казвам ти, стават понякога чудни неща… Аз оставям лулата си и крача нагоре-надолу из стаята, а един странен глас ми нашепва, че самият аз съм едно чудо, вълшебникът микрокосмос действа в мен и ме подтиква към всевъзможни чудатости!… Тогава аз изтичвам, приятелю, вглеждам се в природата и разбирам всичко, което цветята и водите ми говорят, и ме обзема небесно блаженство!

— Ти бълнуваш като трескав! — извика Пулхер.

Но без да му обръща внимание, обхванат сякаш от горещ копнеж, Балтазар протегна ръце към далечината.

— Чуй, чуй само, приятелю — извика той, — чуй каква небесна музика звучи във вечерния вятър, който бучи в гората! Чуваш ли как изворите започват своята песен? Как и гъсталакът, и цветята запяват със сладостен глас!…

Стажантът се ослуша, за да чуе музиката, за която Балтазар говореше.

— Наистина — каза той — в гората се носят тъй приятни, тъй хубави звуци — такива досега не съм чувал в живота си, те проникват дълбоко в душата ми. Но това не е вечерният вятър, не е гъсталакът, не са цветята, които пеят така. По-скоро ми се струва, като че ли някой дълбоко докосва в далечината пластинките на някоя хармоника.

Пулхер беше прав. Действително пълнозвучните, все по-засилващи се акорди, които все повече и повече се приближаваха, приличаха на тонове от хармоника, чиято големина и сила обаче трябваше да е невероятна. Когато приятелите навлязоха по-навътре в гората, пред очите им се разкри толкова вълшебно зрелище, че вцепенени от изумление, те останаха като заковани на мястото си. През гората досами тях минаваше бавно кола, в която седеше човек, облечен почти по китайски, само че на главата си имаше голяма бухната барета, украсена с дълги пера. Колата приличаше на разтворена мида от блестящ кристал, двете високи колела изглеждаха като направени от същия материал. При тяхното въртене се разнасяха чудните тонове на хармоника, които приятелите бяха чули в далечината. Два снежнобели еднорога в златна сбруя теглеха колата, на която вместо кочияш седеше един сребърен фазан, хванал с клюна си поводите на златните юзди. Отзад пък седеше голям златен бръмбар, който, трептейки с крилата си, вееше, изглежда, прохлада на странния човек в мидата. Минавайки край приятелите, той им кимна приветливо. В този момент един лъч от бляскавата топка на дългия бамбуков бастун, който човекът държеше, падна върху Балтазар. Той усети изгарящо пробождане в гърдите си, извика глухо „Ах“ и потрепера…

Човекът го изгледа, усмихна се и кимна още по-приветливо. Когато вълшебната колесница се скри в гъстите храсти и нежните тонове на хармониката почнаха да заглъхват, Балтазар, извън себе си от опиянение и възторг, се хвърли на шията на приятеля си и извика:

— Пулхер! Ние сме спасени! Това е човекът, който ще разруши магията на нечестивия Цинобър!