Ернст Хофман - Приказки

— Значи — извика той с безмерно негодувание, — значи ти, Фабиан, ме смяташ за един влюбен глупак, за безумец, който тича на лекциите на Мош Терпин, само и само да постои час-два под един покрив с Кандида; който обикаля самотно из гората, за да измисля жалки стихове за любимата и още по-жалко да ги записва; който поврежда дърветата, като дълбае по гладката им кора инициали; който в присъствие на девойката не може да изрече нито една свястна дума, а само пъшка и въздиша и прави плачевни физиономии, сякаш го боли коремът; който носи на голите си гърди увехналите цветя, с които тя се е кичила, или някоя ръкавица, която тя е загубила; който върши, с една дума, хиляди детински глупости!… Та за това ти, Фабиан, ме дразниш, затова навярно всички студенти ми се смеят, затова и аз заедно с вътрешния ми свят, който ми се е разкрил, съм може би вече предмет на подигравки. А милата, прелестната, очарователната Кандида…

Когато произнесе това име, сякаш остър нож прониза сърцето му. Ах, някакъв вътрешен глас ясно му шепнеше, че само заради Кандида отива той в къщата на Мош Терпин, че пише стихове за любимата, че дълбае нейното име по дървесната кора, че в нейно присъствие немее, въздиша и пъшка, че носи на гърдите си увехналите цветя, които тя е загубила, че с всичко това той наистина върши глупостите, които Фабиан можеше да му навира в очите… Едва сега той истински почувства колко неизразимо силно обича хубавата Кандида, но заедно с това, че колкото и странно да е, дори най-чистата, най-дълбоката любов се проявява във външния свят доста глуповато, което трябваше да се припише навярно на бездънната ирония, която природата влага във всички човешки действия. Тук може би той беше прав, но никак не беше прав, че почна да се ядосва за това. Бляновете, които преди малко го обграждаха, бяха загубени, гласовете на гората му звучаха като присмех и подигравка — той изтича назад към Керепес.

— Господин Балтазар, mon cher 23 23 Драги (фр.). — Б.пр. Балтазар — извика го някой. Той вдигна поглед и остана като закован: срещу него идеше професор Мош Терпин, хванал под ръка дъщеря си Кандида. Кандида поздрави със свойствената си весела, приятелска свобода вцепенилия се като статуя Балтазар.

— Балтазар, mon cher Балтазар — викаше професорът, — вие сте наистина най-прилежният, най-любимият ми слушател! О, драги, аз виждам, вие обичате природата с всичките й чудеса като мен, а аз съм побъркан на тая тема!… Сигурно пак сте ботанизирали в нашата горичка!… Намерихте ли нещо интересно?… Хайде да се опознаем по-отблизо… Посетете ме — всякога сте добре дошли… Можем заедно да експериментираме… Виждали ли сте моята въздушна помпа?… Хайде, mon cher, утре вечер у мен се събира един приятелски кръжец. Ще пийнем чай със сандвичи и ще се забавляваме с приятни разговори. Увеличете числото ни с вашето ценно присъствие… Ще се запознаете с един много приятен млад човек, който ми е особено препоръчан… Bon soir, mon cher, приятна вечер, драги, au revoir, довиждане… Ще дойдете утре на лекцията, нали? Е, mon cher, adieu!

И без да дочака отговор от Балтазар, професор Мош Терпин се отдалечи с дъщеря си.

В своето смущение Балтазар не беше посмял да вдигне очи, но погледите на Кандида горяха в гърдите му, той още чувстваше полъха от дъха й и сладостен трепет пронизваше цялото му същество.

Изчезнало беше всякакво негодувание, очарован, той се загледа след Кандида, докато тя се изгуби в сводестата алея. След това бавно се върна в гората, за да мечтае още по-хубаво от всеки друг път.

Пресичайки гората по една пряка пътека, Фабиан смяташе, че ще изпревари малкия странен дребосък, който бе заминал с коня преди него. Но той се лъжеше. Когато излезе от гората, видя в далечината, че един друг много представителен ездач се беше присъединил към малкия и че сега двамата навлизаха през градските порти в Керепес.

— Хм — каза си Фабиан, — макар и този дребосък на големия кон да е избързал вече преди мен, все пак и аз ще стигна навреме, за да присъствам на спектакъла, който ще се разиграе при неговото пристигане. Ако това странно човече действително е студент, хората ще го упътят към „Крилатият кон“. А спре ли той там със своето пискливо „тпрр-тпрр!“ и изхвърчат ли ботушите му преди него, а самият той след тях и започне ли да беснее и да се държи надуто, хората наоколо ще се разсмеят и знаменитото представление е готово!