Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Бедна, бедна моя — казах и аз. — Няма да допусна да го направиш. С мен ще се случи нещо лошо й не искам да се погубваш заедно с мен.

— Това ли е единствената причина? — попита тя и доближи очите си до моите.

— Единствената.

Тя страшно се оживи, притисна се към мене, обгърна шията ми и каза:

— Загивам заедно с теб. Утре сутринта ще бъда тук.

И ето последното, което помня от живота си: ивицата светлина от моето антре и в нея развита къдрица, нейната барета и изпълнените й с решителност очи. Спомням си черния силует върху прага на външната врата и белия пакет.

— Бих те изпратил, но вече не съм в състояние да се прибера сам, боя се.

— Не се бой. Потърпи няколко часа. Утре сутринта ще бъда при теб — това бяха последните й думи в моя живот.

— Шшшт! — изведнъж се прекъсна сам болният и вдигна пръст. — Тревожна е днес лунната нощ.

Той се скри на балкона. Иван чу как по коридора минаха колелцата, някой изхлипа или извика слабо.

Когато всичко утихна, гостът се върна и съобщи, че стая 120 е получила квартирант. Докарали някакъв човек, който молел да му върнат главата. Двамата събеседници помълчаха разтревожени, но се успокоиха и се върнаха към прекъснатия разказ. Гостът тъкмо отвори уста, но тази нощ наистина беше неспокойна. Гласовете още се чуваха в коридора и гостът зашепна на ухото на Иван толкова тихо, че онова, което разказа, стана известно само на поета, с изключение на първото изречение.

— Петнайсетина минути след като тя ме напусна, на прозореца ми се почука…

Онова, което болният разказваше на ухо, изглежда много го вълнуваше. Лицето му непрекъснато се разкривяваше от спазми. В очите му плуваха и се мятаха страх и ярост. Разказвачът сочеше с ръка някъде към луната, която отдавна си беше отишла от балкона. Едва когато отвън престанаха да долитат звуци, гостът се дръпна от Иван и заговори по-високо.

— Да, та в средата на януари, посред нощ, все в същото палто, но с изпокъсани копчета, аз се свивах от студ в дворчето си. Зад мен се издигаха преспи, скрили люляковите храсти, а пред мен, долу, бяха моите прозорци, мъждиво осветени и с пуснати пердета. Долепих ухо до първия и се ослушах — в моите стаи свиреше грамофон. Това беше всичко, което чух, но не можах нищо да видя. Постоях така, после излязох през вратичката на улицата. Там лудееше виелица. Едно куче се шмугна в краката ми, уплаши ме и аз избягах от него на отсрещния тротоар. Студът и страхът, станали мои постоянни спътници, ме докараха до изстъпление. Нямаше къде да ида и най-простото би било, разбира се, да се хвърля под трамвая на широката улица, на която излизаше моята пресечка. Виждах отдалече тези напълнени със светлина вледенени сандъци и чувах как Отвратително скърцат на студено. Но, скъпи мой съседе, цялата работа е там, че страхът владееше всяка клетчица на моето тяло. Страхувах се от трамвая също както от кучето. Да, в тази сграда по-лоша болест от моята няма, уверявам ви!

— Но вие сте могли да й се обадите — каза Иван със съчувствие към нещастния болен. — Освен това нали у нея са вашите пари? И тя ги е запазила, разбира се?

— Не ще и дума, разбира се, че ги е запазила. Но вие явно не ме разбирате. Или по-скоро аз съм загубил някогашната си способност да описвам. Впрочем не съжалявам много за това, защото вече няма да ми потрябва. Пред нея — гостът се взря благоговейно в нощния мрак — щеше да се появи писмо от лудницата. Как може да се праща писмо от такъв адрес? Душевноболен? Шегувате ли се? Да я направи нещастна? Не съм способен на това.

Иван не можа да възрази, но мълчащият Иван съчувстваше на госта, състрадаваше му. А той, измъчен от спомените, поклащаше главата си с черната шапчица и говореше:

— Горката жена… Впрочем надявам се, че тя ме е забравила.

— Но вие може да оздравеете… — каза плахо Иван.

— Аз съм неизлечим — отвърна спокойно гостът. — Когато Стравински ми казва, че ще ме върне към живота, аз не му вярвам. Той е човечен и просто иска да ме утеши. Впрочем не отричам, че сега съм много по-добре. Да, докъде бях стигнал? Студът, летящите трамваи… Знаех, че тази клиника е вече открита и тръгнах пеш през целия град насам. Безумие! Извън града положително щях да замръзна, но ме спаси една случайност. Някакъв камион се беше повредил, отидох при шофьора — беше на около четири километра извън града — и за мое учудване той се смили над мен. Камионът пътуваше насам и ме докара. Отървах се с премръзнали пръсти на левия крак. Излекуваха ми ги. Четвърти месец съм тук. И знаете ли, намирам, че тук никак не е лошо. Не бива човек да живее с големи планове, скъпи съседе, не бива! Ето, аз например исках да обиколя цялото земно кълбо. Но се оказа, че не ми било писано. Виждам само незначително късче от това кълбо. Не мисля, че то е най-хубавото, но, повтарям, не е и чак толкова лошо. Ето, лятото наближава и както обещава Прасковя Фьодоровна, балконът ще се обвие с бръшлян. Ключовете разшириха възможностите ми. Нощем ще има луна. Ах, тя е залязла! Захладня. Преваля полунощ. Време е да си вървя.