Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Иван научи, че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата съдба ги е срещнала на онзи ъгъл на Тверская и че са създадени един за друг завинаги.

От разказа на госта Иван научи как са прекарвали деня си влюбените. Тя идвала, бързо си слагала престилка и в тясното антре, до чешмата, с която по неизвестни причини толкова се гордееше нещастният болен, запалвала примуса на дървената маса, приготвяла закуската и я поднасяла в първата стая върху овалната маса. Когато бушували майските бури и покрай мътните ниски прозорци водата шумно се стичала към вратата, заплашвайки да залее последното им убежище, влюбените запалвали печката и си печели картофи. Картофите вдигали пара, черните люспи цапали пръстите. В сутерена се чувал смях, дърветата в градината отърсвали след дъжда прекършени клонки и бели цветове. Когато бурите преминали и дошло задушното лято, във вазата се появили дългоочакваните любими и на двамата рози.

Този, който наричаше себе си Майстор, работел трескаво над своя роман, а тя, заровила в косата си тънки пръсти с остро изпилени нокти, четяла и препрочитала написаното, а после бродирала ей тази шапчица. Понякога приклякала пред долните лавици или се изправяла върху стол до горните и забърсвала с парцал стотиците прашни томове. Тя му предричала слава, карала го да бърза и тъкмо тогава почнала да го нарича Майстор. Очаквала с нетърпение обещаните вече последни думи за петия прокуратор на Иудея, напевно и високо повтаряла отделни изречения, които й харесвали, и казвала, че в този роман е нейният живот.

Той бил завършен през август и даден на някаква машинописка, която го преписала в пет екземпляра. Най-сетне настъпил часът, когато Майстора трябвало да напусне тайното си убежище и да навлезе в живота.

— И аз навлязох в живота с романа в ръце и тогава моят живот свърши — прошепна Майстора, оброни глава и печалната черна шапчица с жълтата буква „М“ дълго се поклаща. После продължи разказа си, но вече някак несвързано. Можеше да се разбере само едно, че точно тогава някаква катастрофа сполетяла Ивановия гост.

— За пръв път попадах в света на литературата, но сега, когато вече всичко е свършено и гибелта ми е неоспорим факт, аз си спомням с ужас за него! — прошепна тържествено Майстора и вдигна ръка. — Да, той ме потресе издъно, ах как само ме потресе!

— Кой? — едва чуто попита Иван, притеснен да не би да прекъсне развълнувания разказвач.

— Ами редакторът, нали ви казвам, редакторът! Да, той го прочете. Гледаше ме така, като че ли на бузата си имам цирей, кривеше странно очи към ъгъла и дори срамежливо се изхили. Мачкаше без нужда ръкописа и пуфтеше. Въпросите, които ми задаваше, ми се сториха налудничави. Без да каже за романа нещо съществено, той ме разпитваше кой съм и откъде съм се взел, отдавна ли пиша и защо не е чувал досега нищо за мен, зададе ми дори един, мисля, съвсем идиотски въпрос: кой ми е дал идеята да напиша роман на такава странна тема?

Най-сетне ми дойде до гуша и го попитах без заобикалки ще публикува ли романа ми, или не.

Той се засуети, зафъфли нещо и заяви, че не може да реши въпроса сам, с произведението ми трябвало да се запознаят и другите членове на редакционната колегия, а именно критиците Латунски и Ариман и литераторът Мстислав Лаврович. Покани ме да отида след две седмици.

Отидох след две седмици и бях приет от някаква девойка, кривогледа от непрекъснато лъготене.

— Това е Лапшоникова, секретарката на редакция та — усмихна се Иван, който добре познаваше света, така гневно описан от неговия гост.

— Може — отсече оня, — та от нея получих романа си, вече здравата омазнен и разръфан. Като се мъчеше да отбягва погледа ми, Лапшоникова ми съобщи, че редакцията била затрупана с материали за две години напред и затова въпросът за публикуването на моя роман отпадал, както тя се изрази.

— Какво още си спомням? — мърмореше Майстора, разтривайки слепоочието си. — Да, окапалите червени листенца. върху титулната страница и очите на моята приятелка. Да, тези очи помня аз.

Разказът на Ивановия гост ставаше все по-объркан, все повече се изпълваше с недомлъвки. Той спомена нещо за косия дъжд, за отчаянието, настъпило в прибежището в сутерена, и че бил ходил още някъде. Възклицаваше шепнешком, че нея, която го насърчавала за борба, той не вини ни най-малко, о, не, не я вини!

— Помня, помня тая проклета вътрешна страница на вестника — мърмореше гостът и чертаеше с два пръста във въздуха лист от вестник, а от последвалите объркани изречения Иван се досети, че друг редактор е публикувал откъс от романа на този, който наричаше себе си Майстора.