Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Вие сте писател? — попита с интерес поетът.

Лицето на госта посърна, той се закани на Иван с юмрук, после каза:

— Аз съм Майстор — лицето му стана сурово, той извади от джоба на халата си много мръсна черна шапчица, на която с жълт копринен конец беше извезана буквата „М“. Сложи си шапчицата и се обърна към Иван и в профил, и анфас, за да докаже, че е Майстор. — Тя собственоръчно ми я уши — тайнствено добави той.

— Как се казвате?

— Аз вече нямам име — отвърна с мрачно презрение странният гост, — отказах се от него, както и от всичко в този живот. Да го забравим.

— Тогава поне за романа ми разкажете — помоли деликатно Иван.

— Щом искате. Моята история е наистина необикновена — поде гостът.

… Историк по образование, той допреди две години работел в един московски музей и освен това превеждал.

— От какъв език? — попита любопитно Иван.

— Аз зная освен руски още пет езика — каза гостът, — английски, френски, немски, латински и гръцки. Оправям се горе-долу и с италианския.

— Я виж ти! — прошепна завистливо Иван.

Историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И изневиделица един ден спечелил сто хиляди рубли.

— Представете си моето учудване — шепнеше гостът с черната шапчица, — пъхам ръка в коша за мръсно бельо и гледам — същият номер като във вестника! На облигацията — обясни той, — бяха ми я дали в музея.

Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван постъпил така: накупил си книги, напуснал стаята си на улица Мясницкая…

— Уу, проклета дупка! — изръмжа гостенинът.

… и наел от някакъв предприемач на една уличка близо до Арбат…

— Знаете ли какво са предприемачите? — попита гостенинът Иван и веднага му обясни: — Това е малка група мошеници, оцеляла по чудо в Москва…

Наел от предприемача две стаи в сутерена на една къщичка с градина. Напуснал музея и се заловил да пише роман за Пилат Понтийски.

— Ах, това беше златен век — шепнеше с блеснали очи разказвачът, — съвсем самостоятелно малко жилище, освен това антре с чешма и мивка — кой знае защо с особена гордост подчерта той, — с прозорчета над самия тротоар, водещ към градинската врата. На четири крачки от тях, до оградата, люляк, липи и кленове. Ах, ах, ах! През зимата през прозорчето съвсем нарядко ми се мяркаха нечии черни крака и чувах как снегът скърца под тях. В печката ми винаги пламтеше огън. Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях люляковите храсти — отначало голи, после как се покриват със зеленина. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо далеч по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, е огромна сума!

— Вярно — съгласи се Иван, който слушаше внимателно.

— Отворих прозорчетата и седях най-често във втората, съвсем малка стая — гостът замери с ръце: — даа… ей тук канапе, срещу него още едно канапе, между тях масичка и върху нея чудесна нощна лампа, а по към прозореца книгите, ей тука малко бюро, а в първата стая — огромна стая, четиринайсет квадрата! — книги, книги и печката. Ах, каква обстановка имах!

Люлякът ухае толкова хубаво! Главата ми олекваше от умора и Пилат летеше към края си…

— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възклицаваше Иван.

— Точно така! Пилат летеше към края, към края, и аз вече знаех, че последните думи на романа ще бъдат: „… петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски…“ Е, разбира се, излизах да се поразходя. Сто хиляди са огромна сума и аз имах чудесен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше един чудесен ресторант, не зная съществува ли още.

Сега очите на госта широко се отвориха и той продължи да шепне, загледан в луната:

— Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те, първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.

Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.