Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Пардон! — обади се Фагот. — Много се извинявам, но тук няма нищо за разобличаване, всичко е ясно.

— А не, ще прощавате! Разобличението е абсолютно необходимо. Иначе вашите блестящи номера ще оставят тягостно впечатление. Зрителската маса настоява за обяснение.

— Зрителската маса — прекъсна го наглият комедиант — май не е заявявала нищо подобно. Но аз ще се съобразя с вашето дълбокоуважаемо желание, Аркадий Аполонович, и, от мен да мине, ще извърша разобличаването. Но преди това ще позволите ли още едно кратко номерче?

— Защо не — отговори снизходително Аркадий Аполонович, — но непременно с разобличаване.

— Ваш покорен слуга! И тъй, позволете да ви попитам, Аркадий Аполонович, къде бяхте снощи?

При този неуместен и дори направо просташки въпрос лицето на Аркадий Аполонович се измени, и то твърде рязко се измени.

— Аркадий Аполонович беше снощи на заседание на Акустичната комисия — заяви много надменно съпругата на Аркадий Аполонович, — но не разбирам какво общо има това с магията?

— Уви, мадам! — потвърди Фагот. — Естествено вие не разбирате. Но що се отнася до заседанието, много се лъжете. След като тръгна за това заседание, каквото впрочем нямаше насрочено за вчера, Аркадий Аполонович освободи шофьора си пред сградата на Акустичната комисия на Чистите езера (целият театър притихна), а той продължи с автобуса към улица Йелоховска, за да отиде на гости на артистката от пътуващия районен театър Милица Андреевна Покобатко и прекара при нея близо четири часа.

— Ох! — възкликна страдалчески някой сред пълната тишина.

А младата роднина на Аркадий Аполонович изведнъж се разсмя с нисък и страшен смях.

— Всичко е ясно! — възкликна тя. — Отдавна го подозирах. Сега разбирам защо тази бездарница получи ролята на Луиза!

Тя замахна внезапно с късия си дебел лилав чадър и удари Аркадий Аполонович по главата.

А подлият Фагот, или още Коровиев, викна:

— Ето, уважаеми граждани, един случай на разобличаване, за каквото с такава досадна упоритост настояваше Аркадий Аполонович!

— Как посмя да докоснеш Аркадий Аполонович, негоднице? — викна гневно съпругата на Аркадий Аполонович и се изправи в ложата в целия си, гигантски ръст.

Втори кратък пристъп на сатанински смях разтърси младата роднина.

— Друг може и да не смее — отговори тя през смях, — но аз смея да го докосна! — и втори път се чу сухото изпращяване на чадъра, който отскочи от главата на Аркадий Аполонович.

— Милиция! Арестувайте я! — изкрещя толкова страшно съпругата на Семплеяров, че сърцата на мнозина се смразиха.

На всичкото отгоре котаракът изскочи на рампата и изведнъж целият театър го чу как ревна с човешки глас:

— Сеансът свърши! Маестро! Пердашете марш!

Изгубил ума и дума и без да си дава сметка какво върши, диригентът махна с палката и оркестърът не засвири и дори не гръмна и не удари, а именно, според отвратителния израз на котарака, изпердаши някакъв невероятен, несравним с нищо по своята разюзданост марш.

За миг на всички им се стори, че май са чували вече някога в кафе-шантан, под южни звезди, неясните, плоски, но дръзки думи на този марш:

Но може и да не са били тези думи, а други, но на същата мелодия и пак ужасно непристойни. Ала не е това важното, важното е, че след всичко, което се случи, във „Вариете“ почна нещо като вавилонско стълпотворение. Към ложата на Семплеяров се втурна милиция, любопитни се катереха по парапета, чуваха се адски изблици на смях, бесни викове, заглушавани от златния звън на чинелите в оркестъра.

И се видя, че сцената внезапно е опустяла, а измамникът Фагот, както и наглото котарачище Бегемот са се стопили във въздуха, изчезнали са, както беше изчезнал преди тях магът в креслото с избеляла тапицерия.

И тъй, неизвестният махна на Иван с пръст и прошепна: „Шшшт! …“

Иван спусна крака от леглото и се взря. От балкона в стаята надничаше предпазливо човек с бръснато лице, с тъмна коса, остър нос, тревожни очи и паднал върху челото перчем, към трийсет и осем годишен.

След като се убеди, че Иван е съвсем сам, и се ослуша, тайнственият посетител се престраши и влезе в стаята. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи. Беше по бельо, с чехли на бос крак и наметнат с червеникав халат.

Дошлият смигна на Иван, прибра в джоба си връзка ключове. Попита шепнешком: „Може ли да седна?“ — и като получи утвърдителен отговор, се настани в креслото.