— Но как влязохте тук? — зашепна Иван, като се подчиняваше на сухия, заканващ се пръст. — Нали решетките на балкона са с катинари?
— Те решетките са с катинари — потвърди гостът, — но Прасковя Фьодоровна е изключително мил, ала, уви, разсеян човек. Преди месец и отмъкнах връзката ключове и получих възможност да излизам на общия балкон, а той обикаля целия етаж и затова мога от време на време да посетя някой съсед.
— Щом излизате на балкона, значи, можете да офейкате. Или е високо? — заинтересува се Иван.
— Не — отговори твърдо гостът, — не мога да избягам оттук не защото е високо, а защото няма къде да бягам — и след пауза добави: — И тъй, лежим си тука, нали?
— Лежим си — отговори Иван, като се взираше в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.
— Да … — разтревожи се изведнъж гостът. — Надявам се, че не сте буен, нали? Да ви кажа право, не понасям шум, кавги, насилия и тям подобни работи. Особено ми е омразен човешкият вик, бил той вик на страдание, ярост или какъвто и да е друг. Успокойте ме, кажете, нали не сте буен?
— Вчера в ресторанта цапардосах един тип по муцуната — мъжествено си призна преобразеният поет.
— Основание? — строго попита гостът.
— Ами, да си призная, без основание — отговори засрамен Иван.
— Безобразие — каза осъдително гостът и добави: — Освен това какви са тези изрази: цапардосах го по муцуната … То не се знае какво именно притежава човекът, муцуна или лице. Струва ми се, че е все пак лице. Тъй че, нали разбирате, с юмруци … Не, откажете се веднъж завинаги от тия неща.
Като смъмра така Иван, гостът се осведоми:
— Професия?
— Поет — кой знае защо неохотно си призна Иван. Дошлият се натъжи.
— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се усети, извини се и попита: — Как се казвате?
— Бездомни.
— Тц тц тц… — каза гостът и се намръщи.
— Защо, не ви ли харесват стихотворенията ми? — попита с любопитство Иван.
— Ужасно не ми харесват.
— Кои сте чели?
— Не съм чел нито едно ваше стихотворение! — възкликна нервно посетителят.
— Тогава как можете да говорите така?
— Защо да не мога? — отговори гостът, — на други поети нали съм чел? Впрочем… знам ли, може да сте някакво чудо? Добре, готов съм да го приема на доверие. Кажете вие сам, хубави ли са стиховете ви?
— Чудовищни са! — отсече изведнъж смело и откровено Иван.
— Не пишете повече! — помоли настойчиво дошлият.
— Обещавам и се заклевам! — тържествено изрече Иван.
Скрепиха клетвата с ръкостискане, но в това време откъм коридора се чуха меки стъпки и гласове.
— Шшшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и дръпна подире си решетката.
Надникна Прасковя Фьодоровна, попита Иван как се чувствува и на тъмно ли иска да спи или на светло. Иван я помоли да остави лампата запалена. Прасковя Фьодоровна пожела на болния лека нощ и си отиде. Когато всичко утихна, гостът се върна.
Той съобщи шепнешком на Иван, че в стая 119 докарали нов — някакъв шишко с червендалеста физиономия, който мърморел за някаква валута в отдушника и се кълнял, че в къщата им на Садовая се е настанила нечиста сила.
— Ругае Пушкин като хамалин и непрекъснато крещи: „Куролесов, бис, бис!“ — разказваше гостът и нервно потреперваше. Като се поуспокои, той седна, каза: — Впрочем какво ни интересува! — и продължи разговора си с Иван: — Та защо попаднахте тук?
— Заради Пилат Понтийски — отговори Иван и заби в пода навъсен поглед.
— Какво?! — възкликна гостът, забравил всякаква предпазливост, и сам си запуши устата с ръка. — Поразително съвпадение! Умолявам ви, умолявам ви, разкажете!
Кой знае защо, но Иван изпитваше доверие към непознатия; отначало малко се запъваше и говореше плахо, но после се окопити и заразказва вчерашната история на Патриаршите езера. Да, внимателен слушател си намери Иван Николаевич в лицето на тайнствения крадец на ключове! Гостът не смяташе Иван за луд, той прояви изключителен интерес към разказа му, а с разгръщането на повествованието просто изпадна във възторг. Начесто прекъсваше Иван с възклицания:
— Ии? И после? Умолявам ви, кажете какво стана по-нататък. Заклевам ви, не пропускайте нищо!
Иван и без това не пропускаше нищо — и на него му беше по-лесно да разказва така и малко по малко стигна до момента, когато Пилат Понтийски в бяло наметало с кървава подплата излиза на балкона.
Тогава гостът долепи молитвено длани и прошепна:
— О, как съм отгатнал! Как всичко съм отгатнал! Описанието на ужасната смърт на Берлиоз слушателят съпроводи със странна забележка и в очите му пламна злоба:
Читать дальше