Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избръснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.

Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник — поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.

Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис „Бира и безалкохолни напитки“.

Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица „Малая Бронная“, нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое кольцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.

— Моля, газирана вода — поръча Берлиоз.

— Няма — отговори жената от павилиончето и, кой знае защо, се докачи.

— Бира има ли? — с дрезгав глас се осведоми Бездомни.

— Бирата я карат по-късно — отговори жената.

— А какво имате? — попита Берлиоз.

— Кайсиев сок, но топъл — каза жената.

— Добре, дайте, дайте, дайте!…

Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерцето и с гръб към Бронная.

И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна — не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: „Какво става с мен? Такова нещо не ми се е @случвало… Май сърцето… Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск…“

И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка — жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно… Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.

Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайни явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: „Не може да бъде!…“

Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, без да докосва земята.

Такъв ужас обзе Берлиоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.

— Уф, дявол да го вземе! — възкликна редакторът. — Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация — той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.

Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: „И тъй…“ — и подхвана пак, лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок.

Както се разбра по-късно, лекцията му беше за Иисус Христос. Защото редакторът беше поръчал на поета за следващата книжка на списанието голяма антирелигиозна поема. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса. Бездомни беше обрисувал главното действуващо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново. И сега редакторът изнасяше нещо като лекция за Иисус, за да изтъкне основната грешка на поета. Трудно беше да се каже на какво именно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич — дали на изобразителната сила на неговия талант, или на факта, че беше абсолютно неосведомен по въпроса, с който се беше захванал, — но той беше изобразил Иисус като реално съществувала, макар и непривлекателна личност. А Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус, добър или лош, а това, че този Иисус като личност изобщо никога не е съществувал и всички истории за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.