Михаил Булгаков: Майстора и Маргарита

„Не, по-скоро е французин…“ — реши Берлиоз.

„Поляк…“ — реши Бездомни.

Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим… заинтригува го, да речем.

— Ще ми позволите ли да поседна? — учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.

— Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? — попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.

— Не, не грешите — учтиво отвърна Берлиоз, — тъкмо това казах.

— Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.

„Какво, по дяволите, иска този?“ — помисли си Бездомни и се намръщи.

— А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? — осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.

— Хиляда на сто! — потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.

— Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!

— Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.

Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:

— Вие сте атеисти?!

— Да, ние сме атеисти — отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: „Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!“

— Ах, каква прелест! — възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.

— В нашата страна атеизмът не учудва никого — каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, — преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанало да вярва на приказките за бога.

Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:

— Позволете, да ви благодаря от все сърце!

— Но за какво му благодарите? — запремига Бездомни.

— За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно — обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.

Важното сведение изглежда наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец — по един атеист.

„Не, не е англичанин…“ — помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: „Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!“ — и пак се намръщи.

— Но позволете да ви запитам — заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, — какво да правим тогава с доказателствата за съществуванието божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?

— Уви! — отвърна със съжаление Берлиоз. — Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.

— Браво! — извика чужденецът. — Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.

— Доказателството на Кант — възрази с тънка усмивка образованият редактор — също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само роби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.

Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: „Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?“

— Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! — изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.

— Иване! — пошепна сконфузен Берлиоз.

Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.

— Точно така, точно така — възкликна той и лявото му зелено око, обърнато към Берлиоз, заблестя. — Точно там му е мястото! Нали му казах тогава на закуска: „Ще прощавате, професоре, но сте измислили нещо много нескопосно. То може и да е умно, но е страшно объркано. Ще ви се смеят.“

Берлиоз се опули. „На закуска… На Кант? … Какви ги дрънка?“ — помисли си той.