Михаил Булгаков: Майстора и Маргарита

— Да — продължи чужденецът, без да се смущава от учудването на Берлиоз, и се обърна към поета, — но да бъде изпратен в Соловки е невъзможно поради простата причина, че са минали повече от сто години, откакто се намира на едно място, къде-къде по-далечно от Соловки, и да бъде измъкнат оттам е абсолютно невъзможно, уверявам ви.

— Много жалко! — обади се заядливият поет.

— И аз съжалявам — съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: — Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?

— Човекът сам си го ръководи — сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.

— Извинете — меко възрази непознатият, — но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок — да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина — сега неизвестният се обърна към Берлиоз, — представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп — изведнъж… хм… хм… саркома на белия дроб… — При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие — да, саркома… — примижал като котарак, повтори той звучната дума — и тогава — край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск — чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, — на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може — изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? — и непознатият се разсмя някак странно.

Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. „Той не е чужденец! Той не е чужденец! — мислеше Берлиоз. — Той е безкрайно странен субект… но, моля ви се, кой е той?“

— Пуши ви се, както разбирам? — неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. — Какви предпочитате?

— Да не би да носите различни? — мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите.

— Какви предпочитате? — повтори неизвестният.

— Е, да речем, „Наша марка“ — злобно отвърна Бездомни.

Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни.

— „Наша марка“.

Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно „Наша марка“, колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник.

Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: „Не, чужденец е!“, а Бездомни: „Виж го ти дявола!“

Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа.

„Ще трябва да му възразя така — реши Берлиоз. — Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че…“

Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:

— Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.

„Каква абсурдна постановка на въпроса!…“ — ядоса се Берлиоз и възрази:

— Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла…

— Вижте какво — прекъсна го авторитетно непознатият, — разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.

— Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?