Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

И представете си, изведнъж заговори тя:

— Харесват ли ви моите цветя?

Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:

— Не.

Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?

— Нищо не казвам! — възкликна Иван и добави: — Умолявам ви, после?

И гостът продължи:

— Да, тя ме изгледа учудено и попита:

— Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.

— Обичам цветя, но не тези.

— А какви?

— Обичам рози.

Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.

Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.

— После? — каза Иван. — Моля ви, не пропускайте нищо!

— После ли? — повтори въпроса гостът. — Можете и сам да се досетите — той избърса изведнъж с десния си ръкав неочаквана сълза и продължи: — Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.

Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!

Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било така, че сме се обичали, разбира се, много отдавна, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали, че тя е живяла с друг човек и аз там, тогава… с онази, как й беше името…

— С кого? — попита Бездомни.

— С онази… е, де… с онази де… — отвърна гостът и защрака с пръсти:

— Били сте женен?

— Ами да, нали затова щракам с пръсти… За онази… Варенка, Манечка… Не, Варенка… да де, с раираната рокля… музея… впрочем вече не помня.

Та тя казваше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, за да я намеря най-сетне, и ако това не се било случило, тя щяла да се отрови, защото животът й бил пуст.

Да, любовта ни прониза мигновено. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града наоколо ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния булевард.

Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден пак там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, много скоро тази жена стана моя тайна съпруга.

Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я чакам още от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да дойде, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам кога ще хлопне вехтата вратичка. Колко странно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше някой, направо казано, никой не влизаше, а сега ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне вратичката, сърцето ми трепне, и представете си, точно срещу лицето си непременно ще видя през прозорчето нечий мръсен ботуш. Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?

Тя минаваше през вратичката само веднъж, но преди да мине, най-малко десет пъти получавах сърцебиене, не лъжа. После, когато настъпваше нейният час и стрелките показваха пладне, сърцето ми изобщо не преставаше силно да тупти, докато внезапно и почти съвсем безшумно не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с метални токи.

Понякога тя си правеше шега — спираше пред второто прозорче и почукваше с върха на обувката по стъклото. Само за секунда се озовавах до прозореца, но обувката изчезваше, изчезваше черната коприна, засланяща светлината, и аз отивах да й отворя.

Никой не знаеше за нашата връзка, гарантирам, въпреки че никога не става така. Не знаеше мъжът й, не знаеха познатите. Във вехтата къща, където беше моето сутеренче, разбира се, знаеха, виждаха, че при мен идва някаква жена, но не знаеха името й.

— Но коя е тя? — попита Иван, крайно заинтригуван от любовната история.

Гостът направи жест, означаващ, че той никога и никому няма да го каже, и продължи разказа си.

Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали така силно, че станали просто неразделни. Иван вече ясно си представяше и двете стаи в сутерена на къщата, където винаги царял полумрак от люляците и оградата. Червената протрита мебел, бюрото, върху него часовникът, звънтящ всеки половин час, и книгите, книгите — от боядисания под чак до опушения таван и печката.