Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Моята любима много се промени (за октопода не й казах, разбира се, но тя виждаше, че съм зле), отслабна и побледня, престана да се смее и все ме молеше да й простя, че ме е посъветвала да публикувам откъса. Увещаваше ме да зарежа всичко, да замина на юг за Черно море и да изхарча за пътуването всичко, което ми беше останало от стоте хиляди.

Тя много настояваше и за да не споря (нещо ми подсказваше, че няма да стане нужда да заминавам за Черно море), аз й обещах да го направя след няколко дена. Но тя каза, че лично ще ми вземе билет. Тогава изтеглих всичките си пари, тоест към десет хиляди рубли, и й ги дадох.

— Защо толкова много? — учуди се тя. Измислих нещо — че уж се боя от крадци и я моля да скрие парите до моето заминаване. Тя ги взе, прибра ги в чантата, почна да ме целува и да ми обяснява, че предпочита да умре, но, да не ме оставя сам в такова състояние и все пак трябва да се прибере, покорява се на необходимостта и ще дойде утре. Умоляваше ме от нищо да не се боя.

Беше по здрач, към средата на октомври. Тя си отиде. Легнах на канапето и заспах, без да паля лампата. Събудих се от усещането, че октоподът е там. Пипнешком в тъмното едва можах да запаля лампата. Джобният ми часовник показваше два часа след полунощ. Бях си легнал неразположен, а се събудих болен. Изведнъж ми се стори, че есенният мрак ще строши стъклата, ще нахлуе в стаята и аз ще се удавя в него като в мастило. Когато станах, бях вече човек, който не се владее. Извиках, хрумна ми да избягам при някого, та ако ще и при предприемача, който живееше над мен. Борех се със себе си като безумен. Силите ми стигнаха да се довлека до печката и да запаля дървата. Когато те запращяха и вратичката затрака, малко ми олекна. Втурнах се в антрето, запалих там лампата, намерих бутилка бяло вино, отворих я и пих направо от нея. Страхът ми се попритъпи — поне дотолкова, че не хукнах при предприемача, а се върнах при печката. Отворих вратичката, пламъците зажариха лицето и ръцете ми, аз шепнех:

— Сети се, че съм в беда… Ела, ела, ела! Но никой не идваше. Огънят боботеше в печката, дъждът плющеше по прозорците. Тогава дойде краят. Извадих от чекмеджето на масата тежките екземпляри на романа и тетрадките с черновите и почнах да ги горя. Това е много трудна работа, защото изписаната хартия гори неохотно. Изпочупих си ноктите да разкъсвам тетрадките, пъхах ги изправени между цепениците и разбутвах листовете с машата. От време на време пепелта ме надвиваше, задушаваше пламъка, но аз се борех с нея и романът, въпреки че се съпротивляваше упорито, все пак загиваше. Пред мен се мяркаха познати думи, страниците неудържимо пожълтяваха от долу на горе, но думите въпреки това още се открояваха. Те изчезваха едва след като хартията почернееше и аз яростно ги довършвах с машата.

В това време някой тихо задраска по прозореца. Сърцето ми подскочи, хвърлих последната тетрадка в огъня и изтичах да отворя. Тухлени стъпала водеха от сутерена към външната врата. Запрепъвах се тичешком натам и тихо попитах:

— Кой е?

Гласът, нейният глас, ми отвърна:

— Аз съм…

Не помня вече как се оправих с веригата и с ключа. Щом прекрачи прага, тя веднага се притисна към мен, цялата мокра, с мокри бузи и провиснали къдрици, разтреперана. Можах да изрека само:

— Ти… Ти?… — гласът ми секна и ние се втурнахме надолу. Тя съблече в антрето палтото си и бързо влязохме в предната стая. С тих вик тя издърпа с голи ръце от печката последното топче листа, вече пламнали отдолу, и ги хвърли на пода. Стаята веднага се изпълни с пушек. Стъпках огъня с крака, а тя рухна на канапето и заплака неудържимо и конвулсивно.

Когато й помина, казах:

— Намразих този роман и ме е страх. Аз съм болен. Боя се.

Тя стана и заговори:

— Господи, колко си болен! Защо са тези мъки, защо? Но аз ще те спася, ще те спася. Как е възможно?

Виждах очите й, подпухнали от пушека и плача, усещах как студените ръце милват челото ми.

— Аз ще те излекувам, ще те излекувам — тихо повтаряше тя и се вкопчваше в раменете ми. — Ти ще го възстановиш. Защо, защо не си оставих един екземпляр?

Тя се озъби от ярост и заговори съвсем несвързано. После стисна устни и започна да събира и оправя обгорелите листове. Беше някаква глава от средата на романа, не помня коя. Тя подреди грижливо листовете, уви ги в хартия и ги превърза с панделка. Всичките й действия показваха, че е изпълнена с решителност и се е овладяла. Поиска вино и след като пи, заговори по-спокойно.

— Виждаш ли колко скъпо си плаща човек за лъжата — говореше тя, — и аз не желая повече да лъжа. Бих останала при тебе още сега, но не искам да го направя по този начин. Не искам в паметта му да остане завинаги, че съм избягала от него посред нощ. Той не ми е причинявал никога никакво зло… Извикаха го внезапно, в завода им избухнал пожар. Но скоро ще се върне. Утре сутринта ще му обясня всичко, ще му кажа, че обичам друг, и ще се върна завинаги при тебе. Отговори ми, ти може би не искаш това?