Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

В партера се размърдаха, занадигаха се от местата си и най-сетне някакъв гражданин, който наистина се казваше Парчевски, целият пламнал от изненада, извади от портфейла си тестето и го размаха във въздуха — не знаеше какво да го прави.

— Запазете си го за спомен! — извика Фагот. — Не случайно казахте снощи, на вечеря, че да не беше покерът, животът ви в Москва щеше да е съвсем непоносим.

— Стар номер! — чу се откъм втория балкон. — Тоя в партера е от същата шайка.

— Така ли мислите? — кресна Фагот и примижа срещу втория балкон. — В такъв случай и вие сте от нашата шайка, защото тестето е в джоба ви!

Зрителите от втория балкон се размърдаха и се чу радостен глас:

— Вярно! У него е! Тука е, тука е!… Стой! Ама това са пари, десетачки!

Седналите в партера извърнаха глави. На втори балкон някакъв слисан гражданин откри в джоба си пачка с банков бандерол с надпис „Хиляда рубли“.

Съседите напираха към него, а той човъркаше объркан бандерола с нокът, мъчеше се да разбере истински ли са рублите или вълшебни.

— Брей, истински! Рубли! — викаха радостно от балкона.

— Поиграйте си с мен с такова тесте — помоли весело някакъв шишко от средата на партера.

— Авек плезир! — обади се Фагот. — Но защо само с вас? Всички ще вземат активно участие! — Той изкомандва: — Моля, гледайте нагоре!… Едно! — В ръката му лъсна пистолет; викна: — Две! — пистолетът се насочи нагоре. Кресна: — Три! — светкавица, гръм и в същия миг от купола полетяха, запровираха се между трапеците и заваляха в залата бели хартийки.

Те кръжаха, пръскаха се встрани, към балкона, отлитаха към оркестъра и към сцената. След няколко секунди дъждът от пари, който ставаше все по-силен, стигна до партера и зрителите почнаха да ловят хартийките.

Протягаха се стотици ръце, зрителите гледаха през хартийките към осветената сцена и виждаха съвсем истински и най-законни водни знаци. Миризмата също не оставяше място за никакви съмнения: беше несравнимата с нищо прелестна миризма на току-що отпечатани банкноти Отначало веселие, а после изумление обзе целия театър. Навсякъде боботеше една дума:

„Рубли, рубли!“, чуваха се възклицания „Ах, ах!“ и весел смях. Някои вече пълзяха по пътеката, търсеха под креслата. Мнозина се бяха качили върху седалките да ловят изплъзващите се капризни хартийки.

По лицата на милиционерите взе да се изписва недоумение, артистите занадничаха безцеремонно иззад кулисите.

Откъм първи балкон се чу глас: „К’во се пресягаш, бе? Тая е моя! Към мене летеше!“ Изведнъж се чу силен шамар. На първи балкон веднага се появи милиционерски шлем, някой от първи балкон бе отведен.

Изобщо възбудата растеше и не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Фагот не беше спрял дъжда от пари с внезапно духване във въздуха.

Двама младежи си размениха многозначителни, весели погледи, станаха бързо от местата си и се запътиха право към бюфета. В театъра стана шумно, очите на зрителите блестяха възбудено. Да, да, не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Бенгалски не беше намерил в себе си сили да се размърда. Като се мъчеше да се овладее напълно, той потри по навик ръце и с възможно най-звучен глас заговори така:

— Ето, граждани, ние с вас току-що видяхме пример на тъй наречената масова хипноза. Чисто научен опит, великолепно доказателство, че не съществуват никакви чудеса, нито пък магии. Но нека помолим маестро Воланд да ни разобличи този опит. Сега, граждани, ще видите как тези хартийки — уж пари — ще изчезнат пак така внезапно, както се появиха.

И той заръкопляска, но съвсем сам, на лицето му светеше уверена усмивка, но в очите му такава увереност изобщо липсваше и те изразяваха по-скоро молба.

Публиката не хареса речта на Бенгалски. Настъпи пълно мълчание, което прекъсна карираният Фагот.

— А пък това е случай на тъй нареченото лъготене — заяви той с висок козлешки тенор. — Граждани, хартийките са истински.

— Браво! — изрева отривисто от високото някакъв бас.

— Впрочем — и Фагот посочи Бенгалски — тоя тук ми омръзна. Току си вре главата, дето не му е работа, разваля ни сеанса с лъжливи забележки! Я кажете какво да го правим?

— Да му откъснем главата! — предложи сурово някой от втори балкон.

— Какво казахте, моля? — веднага се отзова Фагот на отвратителното предложение. — Да му откъснем главата? Чудесна идея! Бегемот! — викна той на котарака. — Хайде! Айн, цвай, драй!

Стана нещо невиждано. Козината на черния котарак настръхна и той сърцераздирателно измяука. После се сви на кълбо и се метна като пантера право върху гърдите на Бенгалски, а оттам скочи на главата му. Котаракът вкопчи с ръмжене пухкави лапи в проскубания перчем на конферансието, нададе див вой, изви му два пъти главата и я откъсна от дебелия врат.