Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Домът на скръбта заспиваше. В тихите коридори угаснаха матовите бели лампи и вместо тях — така беше тук — светнаха слабите сини нощни лампи, а отвън все по-нарядко отминаваха внимателните ситни стъпки на фелдшерките по гумените пътеки в коридорите.

Сега Иван лежеше в сладка премала, от време на време поглеждаше към лампичката с абажур, която лееше от тавана мека светлина, после, към луната, която се подаваше иззад Черната борова гора, и разговаряше сам със себе си.

— Защо всъщност се развълнувах толкова, че Берлиоз го прегази трамвай? — разсъждаваше поетът. — Да го вземат мътните, в края на краищата! Че какъв съм му, кум или сват? Като си помисля, излиза, че аз всъщност дори не познавах отблизо покойника. Тъй де, какво знаех за него? Ами нищо друго, освен че беше плешив и ужасно красноречив. А освен това, граждани — продължи Иван, като се обръщаше към някого, — нека си обясним следното: кажете защо ме вбеси този загадъчен консултант, маг и професор с пусто и черно око? Защо беше цялото това глупаво преследване по бели гащи със свещ в ръка, а после тази идиотска каша в ресторанта?

— Тц тц тц! — сопна се изведнъж някъде в него или може би над ухото му предишният Иван на новия. — Той нали все пак знаеше, че главата на Берлиоз ще бъде отрязана? Как да не се разтревожи човек?

— За какво става дума, другари? — възразяваше новият Иван на стария, предишния Иван. — Че работата не е чиста, е ясно и за децата! Той е необикновена и тайнствена личност — хиляда на сто! Но нали тъкмо това е най-интересното! Този човек се е познавал Лично с Пилат Понтийски, от туй по-интересно — здраве! И вместо да вдигам на Патриаршите езера тази идиотска гюрултия, нямаше ли да е по-умно да го разпитам най-учтиво какво е станало по-нататък с Пилат и с арестувания Ха-Ноцри?

Пък аз се юрнах да върша такива дивотии! Премазали директор на списание — много важно произшествие, няма що! Да не би сега да спре списанието? Тъй де, какво бе казано, че човекът е внезапно смъртен. Е, лека му пръст! Ще сложат друг редактор, може и да е още по-сладкодумен от предишния!

След като си подремна, новият Иван попита ехидно стария Иван:

— И какъв съм, значи, тогава аз?

— Глупак! — проговори ясно някакъв бас, който не принадлежеше на нито един от Ивановците и много приличаше на гласа на консултанта.

Кой знае защо, Иван не се обиди на думата „глупак“ и дори беше приятно изненадан от нея, усмихна се и се унесе в полудрямка. Сънят пристъпваше на пръсти към Иван, вече му се мярна палма със слонски крак и котаракът мина край него — не страшен, а весел; с една дума, още малко, и сънят щеше да обгърне Иван, но изведнъж решетката беззвучно се плъзна встрани и на балкона се появи тайнствена фигура, която се криеше от лунната светлина, и замаха към Иван с пръст да мълчи!

Без никаква уплаха Иван се надигна в леглото и видя, че на балкона стои мъж. И този мъж, притиснал пръст към устните си, прошепна:

— Шшшшт! …

Нисък човечец с вехто черно бомбе и крушовиден морав нос, с кариран панталон и лачени обувки се появи на сцената на „Вариете“, яхнал най-обикновен велосипед на две колела. Под звуците на фокстрота направи едно кръгче, после нададе победен вик, от който велосипедът се изправи на задното колело. Човечето се повози на едно колело, после се преобърна надолу с главата, успя в движение да отвинти предното колело и да го търкулне зад кулисите, после продължи пътя си с едното колело, въртейки педалите с ръце.

Върху висока метална мачта на едно колело и със седло на върха се появи пухкава блондинка в трико и къса поличка, обсипана със сребърни звезди, и заобикаля в кръг. Когато се разминаваше с нея, човечето надаваше приветствени възгласи и сваляше с крак от главата си бомбето.

Накрая към тях се присъедини и едно дребосъче на около осем години със старческо лице и заснова между възрастните на велосипедче с две колела и огромен автомобилен клаксон.

След няколко осморки цялата компания, съпроводена от тревожен барабанен откос, стигна до самия ръб на сцената и зрителите от първите редове ахнаха и се дръпнаха, защото на публиката й се стори, че тройката ще се сгромоляса с все возилата си в оркестъра.

Но велосипедистите спряха точно в мига, когато предните колела вече насмалко да хлътнат в бездната върху главите на оркестрантите. С висок вик „Оп!“ велосипедистите скочиха от возилата и се закланяха, русокосата пращаше на публиката въздушни целувки, а дребосъчето изсвири с клаксона смешен сигнал.