Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Там двамата разбойници изчезнаха яко дим и вместо тях в антрето се появи съвсем гола мома — червенокоса и с очи, святкащи с фосфорен блясък.

Варенуха разбра, че точно това е най-страшното от всичко, което му се беше случило, изстена и се залепи за стената. А момата се приближи плътно до администратора и сложи длани върху раменете му. На Варенуха му щръкнаха косите, защото дори през студения, напоен с вода плат на толстовката усети, че тези длани са още по-студени, че от тях лъха леден мраз.

— Я дай да те целуна — каза нежно момата и точно срещу очите му се озоваха нейните сияещи очи. В същия миг Варенуха припадна и не усети целувката.

Боровата гора на отвъдния бряг на реката, допреди час осветена от майското слънце, помръкна, разми се и се стопи.

Водата се изливаше на плътна пелена зад прозореца. По небето непрекъснато припламваха нишки, то се разпукваше, стаята на болния се изпълваше с трепкаща, плашеща светлина.

Седнал в леглото, Иван тихо плачеше, загледан в мътната, кипнала от мехури река. Всеки път щом удареше гръм, той жално извикваше и закриваше лицето си с ръце. Изписаните от Иван листчета бяха пръснати по пода; беше ги разпилял вятърът, нахлул в стаята малко преди бурята.

Опитите на поета да напише заявление за страшния консултант останаха безуспешни. Щом получи от дебелата фелдшерка, която се казваше Прасковя Фьодоровна, малкото моливче и хартията, той потри делово ръце и бързо се настани на масата. Началото написа доста уверено:

„До милицията. Заявление от Иван Николаевич Бездомни, член на МАССОЛИТ. Вчера вечерта отидох с покойния М. Д. Берлиоз на Патриаршите езера…“

И поетът веднага се обърка, най-вече заради думата „покоен“. От самото начало — някаква безсмислица: как така отишъл с покойния? Покойниците не ходят! Наистина може да го вземат за луд!

Като съобрази това, Иван Николаевич се залови да поправя написаното. Стана така: „… с М. А. Берлиоз, впоследствие покойник…“ И това не задоволи автора. Наложи се да опита трета редакция, но тя излезе още по-несполучлива от първите две: „… с Берлиоз, който беше прегазен от трамвай…“ — сега пък се сети за тоя никому неизвестен композитор със същото име и се наложи да добави: „… но не композитора…“.

Като се на мъчи с тия двама Берлиозовци, Иван задраска всичко и реши да започне направо с нещо много силно, та да привлече веднага вниманието на четящия, и написа как котаракът се качи на трамвая, а после се върна към епизода с отрязаната глава. Главата и предсказанието на консултанта го отведоха към мисълта за Пилат Понтийски и за да е убедителен, Иван реши да изложи докрай целия разказ за прокуратора от момента, когато той с бяло наметало с кървава подплата се появява в колонадата на Иродовия дворец.

Иван работеше усърдно, задраскваше написаното, вмъкваше нови думи и дори се опита да нарисува Пилат Понтийски, а после и котарака, застанал на задни лапи. Но и рисунките не помогнаха, а заявлението на поета ставаше все по-объркано и неясно.

Когато отдалеч се зададе буреносният облак с димящи краища, покри боровата гора и излезе вятър, Иван усети, че отмалява и няма да се справи със заявлението; той не събра пръснатите листчета, а тихо и горчиво заплака.

Добродушната фелдшерка Прасковя Фьодоровна навести поета през време на бурята, разтревожи се, като го видя, че плаче, пусна щорите, за да не се стряска болният от мълниите, вдигна листчетата от пода и изтича с тях да викне лекаря.

Той дойде, направи на Иван инжекция в ръката и го успокои, че няма повече да плаче, че сега всичко ще мине, всичко ще се промени и всичко ще се забрави.

Лекарят излезе прав. Скоро боровата гора отвъд реката стана предишната. Тя се открои до последното дърво под небето, което си възвърна цялата предишна синева, а реката се успокои. Мъката почна да отпуска Иван веднага след инжекцията и сега поетът лежеше спокойно и гледаше дъгата, просната през небето.

Така продължи до вечерта и той дори не забеляза как дъгата се стопи, как небето затъгува и избледня, как посърна гората.

Иван пи топло мляко, пак полегна и се учуди колко се бяха променили мислите му. Проклетият дяволски котарак някак се смекчи в паметта му, вече не го плашеше отрязаната глава и като се освободи от мисълта за нея, Иван се размисли, че всъщност в клиниката не е никак лошо, че Стравински е умник и светило и да общуваш с него е много приятно. При това и вечерният въздух е сладостен и свеж след бурята.