Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Варенуха не е ходил в Пушкино и Стьопа също не е бил в Пушкино. Не е имало никакъв пиян телеграфист, нито счупен прозорец в кръчмата и не са връзвали Стьопа с въжета… — нищо подобно не се е случило. И щом финдиректорът се убеди окончателно, че администраторът го лъже, страх плъзна по тялото му от краката нагоре и на финдиректора на два пъти му се стори, че от пода лъха на гнила маларийна влага. Без да сваля нито за миг поглед от администратора, който се гърчеше чудновато на стола, все внимаваше да не се подаде извън синята сянка на нощната лампа и някак странно се прикриваше с вестник от светлината, която уж му пречела — финдиректорът мислеше само за едно: какво значи всичко това? Защо така нагло го лъже в пустата и мълчаща сграда върналият се толкова късно администратор? Съзнание за опасност, неизвестна, но страшна, загложди душата на финдиректора. Като се преструваше, че не забелязва увъртанията на Варенуха и фокусите му с вестника, финдиректорът разглеждаше лицето му и вече почти не слушаше какво го лъготи Варенуха. Имаше нещо още по-необяснимо от измисления кой знае защо, клеветнически разказ за похожденията в Пушкино, и то беше промяната във външността и държанието на администратора.

Колкото и да нахлупваше на очите си патешката козирка на каскета, за да хвърли сянка върху лицето си, колкото и да въртеше вестника, финдиректорът успя да забележи огромна синина от дясната страна на лицето му, точно до носа. Освен това обикновено червендалестият администратор сега беше блед, с болезнена тебеширена бледост, а около врата му в тази задушна нощ беше омотано, кой знае защо, вехто раирано шалче. Ако се добави появилият се у администратора отвратителен навик да цъка и да премлясква, рязката промяна в гласа му, станал глух и груб, гузният и уплашен израз в очите — можеше смело да се каже, че Иван Савелиевич Варенуха беше станал неузнаваем.

Още нещо тревожеше с парлива острота финдиректора, но какво именно, той не можеше да разбере, колкото и да напрягаше възпаления си мозък, колкото и да се взираше във Варенуха. Но едно можеше да твърди със сигурност — имаше нещо невиждано, неестествено в съчетанието на администратора с добре познатия стол.

— А, озаптихме го най-сетне, натоварихме го в колата — боботеше Варенуха, като надничаше иззад вестника и прикриваше с длан синината.

Римски изведнъж протегна ръка и уж без да иска, барабанейки с пръсти по бюрото, натисна с длан копчето на електрическия звънец и изтръпна. В пустата сграда непременно щеше да отекне рязък сигнал. Но такъв сигнал не последва и копчето безжизнено потъна в плота на бюрото. Копчето беше мъртво, звънецът не работеше.

Хитростта на финдиректора не убягна на Варенуха, който трепна и попита с нескрито злобно пламъче в очите:

— Ти защо звъниш?

— Без да искам — отговори глухо финдиректорът, дръпна ръка и на свой ред неуверено попита: — Какво е това на лицето ти?

— Колата залитна и се ударих в дръжката на вратата — отговори Варенуха, като криеше очи.

„Лъже!“ — възкликна мислено финдиректорът. Но изведнъж очите му се облещиха, съвсем обезумяха и той се втренчи в облегалката на стола.

Зад стола върху пода бяха легнали две кръстосани сенки, едната по-плътна и по-черна, другата лека и сива. Ясно се очертаваше сянката от облегалката на стола, от стесняващите се надолу крака, но над облегалката до пода не се виждаше сянка от главата на Варенуха, а под краката на стола нямаше сянка от краката на администратора.

„Той не хвърля сянка!“ — мислено извика отчаян Римски и целият се разтрепери.

Проследил безумния поглед на Римски, Варенуха се озърна крадешком зад облегалката на стола и разбра, че е разкрит.

Той стана (същото направи и финдиректорът) и се дръпна на една крачка от бюрото, стиснал в ръце чантата си.

— Досети се, проклетнико! Открай време си схватлив — каза Варенуха и се усмихна злобно право в лицето на финдиректора, после неочаквано отскочи от стола към вратата и бързо пусна секрета на бравата. Финдиректорът заотстъпва към прозореца над градината, озърна се отчаян и в този прозорец, залян от лунната светлина, видя прилепено до стъклото лице на гола мома и нейната гола ръка, която се беше провряла през горното прозорче и се мъчеше да дръпне долния райбер. Горния вече го беше отместила.

На Римски му се стори, че светлината на нощната лампа гасне, а бюрото се накланя. Ледена вълна заля Римски, но за свой късмет той се овладя и не падна. Остатъкът от силите му стигна, за да прошепне, но не и да извика: