Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Какво общо имат наполеонките? — озърташе се объркан Иван.

— Преди всичко Пилат Понтийски. Но и наполеонките. Защото ние ще си приберем болничните дрехи и ще ви върнем вашите одежди. А вас са ви докарали по наполеонки. И тъй като нямахте никакво намерение да се отбивате в къщи, въпреки че ви го намекнах… По-нататък ще последва Пилат Понтийски… и готово!

Сега с Иван Николаевич стана нещо странно. Волята му сякаш се прекърши; той усети, че е слаб, че има нужда от съвет.

— Но тогава какво да правя? — попита той, този път вече плахо.

— Е, чудесно! — обади се Стравински. — Това вече е уместен въпрос. Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило с вас. Вчера някой здравата ви е уплашил и разстроил с разказ за Пилат Понтийски и тям подобни неща. И вие, изнервен, измъчен човек, хуквате из града да разказвате за Пилат Понтийски. Съвсем естествено е да ви вземат за луд. Сега за вас има едно-единствено спасение — пълното спокойствие. Затова се налага на всяка цена да останете тук.

— Но той трябва да бъде заловен! — възкликна вече умоляващо Иван.

— Да, добре, но защо да тичате вие? Изложете на хартия вашите подозрения и обвинения срещу този човек. Нищо по-просто от това заявлението ви да бъде пратено където трябва и ако имаме работа с престъпник, както предполагате, всичко ще се изясни много скоро. Но при едно условие: не напрягайте мозъка си и се помъчете да мислите колкото може по-рядко за Пилат Понтийски. Ако почнем да вярваме на всичко, което ни разказват Нали?

— Разбрах! — заяви решително Иван. — Моля да ми се даде хартия и писалка.

— Дайте му хартия и моливче — заповяда Стравински на дебелата жена, а Иван посъветва: — Препоръчвам ви днес да не пишете.

— Не, не, още днес, на всяка цена още днес! — възкликна тревожно Иван.

— Е, хубаво. Само не си напрягайте мозъка. Ако днес не успеете — утре.

— Той ще избяга!

— О, не — възрази уверено Стравински, — никъде няма да избяга, гарантирам. И помнете, че тука ще ви помогнем с всичко възможно, а сам нищо няма да направите. Чувате ли ме? — попита изведнъж многозначително Стравински и стисна и двете ръце на Иван Николаевич. Хвана ги в своите и дълго се взира втренчено в очите на Иван, повтаряйки: — Ние ще ви помогнем … чувате ли ме? … Ние ще ви помогнем … Ние ще ви помогнем. Ние ще ви помогнем …

Иван Николаевич неочаквано се прозя, изразът на лицето му се смекчи.

— Да, да — тихо каза той.

— Е, чудесно! — приключи според обичая си беседата Стравински и стана. — Довиждане! — той стисна ръка на Иван и вече на излизане се обърна към оня с брадичката: — Да, опитайте кислород… и бани.

След няколко мига пред Иван вече нямаше никой — нито Стравински, нито свитата. Зад мрежата на прозореца под лъчите на обедното слънце се простираше радостната и пролетна борова гора на отвъдния бряг, а по-наблизо искреше реката.

Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на №302-бис на улица Садовая в Москва, където живееше покойният Берлиоз, беше налегнат от ужасни грижи, започнали предишната нощ, в сряда срещу четвъртък.

В полунощ, както вече знаем, в къщата пристигна комисията, в която участваше Желдибин, повикаха Никанор Иванович, съобщиха му за гибелта на Берлиоз и заедно с него отидоха в апартамент №50.

Там запечатаха ръкописите и вещите на покойния. Нито Груня, приходящата домашна прислужница, нито лекомисленият Степан Богданович си бяха по това време в къщи. Комисията съобщи на Никанор Иванович, че ще вземе ръкописите на покойния, за да ги прегледа, а жилищната площ на покойния, тоест трите стаи (някогашните кабинет, гостна и трапезария на бижутершата) преминават в разпореждане на домсъвета; вещите да бъдат запазени на гореспоменатата жилищна площ, докато се издирят наследниците.

Вестта за гибелта на Берлиоз се пръсна из цялата къща с някаква свръхестествена бързина и в четвъртък от седем часа сутринта на Босой почнаха да му се обаждат по телефона, а после да идват и лични със заявления, съдържащи претенции за жилищната площ на покойния. За два часа Никанор Иванович прие трийсет и две парчета.

Заявленията бяха пълни с молби, закани, инсинуации, доноси, обещания за ремонт за своя сметка; хората пишеха, че живеят в непоносима теснотия или че им е невъзможно да съжителстват с бандити. Имаше и едно смайващо с художествената си сила описание как в апартамент №31 някой откраднал пелмени и ги напъхал направо в джоба на сакото си, имаше и две уверения за слагане край на живота чрез самоубийство и едно признание за тайна бременност.