Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

После жената прехвърли Иван на мъжа, който го подхвана по иначе, вече без да го разпитва. Премери му телесната температура и пулса, надникна му в очите, като светеше в тях с някаква лампа. На помощ на мъжа дойде друга жена и двамата почнаха да бодат Иван с нещо в гърба, но не болезнено, рисуваха с дръжката на едно чукче по кожата на гърдите му някакви знаци, удряха го с чукчета по коленете, та краката на Иван подскачаха, бодоха му пръста, за да му вземат кръв, бодоха го в свивката на лакътя, слагаха му на ръцете някакви гумени гривни …

Иван само горчиво се усмихваше в себе си и размишляваше колко глупаво и странно се бе получило. Само като си помисли човек! Искаше да предупреди всички за опасността, с която ги заплашва непознатият консултант, канеше се да го залови, а успя само да се озове в някакъв тайнствен кабинет, за да разправя разни дивотии за впиянчения си чичо Фьодор от далечната Вологда. Непоносимо глупаво!

Най-сетне освободиха Иван. Върнаха го в стаята му, където получи чаша кафе, две рохки яйца и бял хляб с масло.

След като изяде и изпи всичко поднесено, Иван реши да дочака някой главен в това учреждение и него да накара да му обърне внимание, от него да потърси справедливост.

И той го дочака, и то почти веднага след закуската. Вратата на Ивановата стая неочаквано се отвори и влязоха много хора с бели престилки. Начело вървеше човек на около четирийсет години, старателно избръснат като някой актьор, с приятни, но много проницателни очи и подчертано учтив. Цялата свита му оказваше внимание и уважение и затова влизането му стана много тържествено. „Като Пилат Понтийски!“ — помисли си Иван.

Да, това беше несъмнено главният. Той седна на табуретката, а другите останаха прави.

— Доктор Стравински — представи се седналият на Иван и го погледна дружелюбно.

— Заповядайте, Александър Николаевич — тихо каза един с грижливо подстригана брадичка и подаде на главния гъсто изписания Иванов картон.

„Цяло дело са скалъпили!“ — помисли си Иван. А главният погледна с опитно око болничния картон, измърмори: „Нда, нда …“ и размени с обкръжаващите го няколко изречения на не особено разпространен език.

„И латински говори, като Пилат“ — печално си помисли Иван. В този миг една дума го накара да трепне и това беше думата „шизофрения“, произнесена, уви, още вчера от проклетия чужденец на Патриаршите езера, а днес повторена тук от професор Стравински.

„Той и това знаеше!“ — помисли си тревожно Иван. Главният следваше, изглежда, правилото да се съгласява с всички, да се радва на всичко, казано от околните, и да изразява това с думите „чудесно, чудесно“…

— Чудесно! — каза Стравински, връщайки някому листа, и се обърна към Иван: — Вие сте поет?

— Поет съм — мрачно отговори Иван и за пръв път изпита някакво необяснимо отвращение към поезията, а неговите собствени стихове, които веднага си спомни, му се сториха, кой знае защо, неприятни.

Намръщен, той попита на свой ред Стравински:

— Вие професор ли сте?

Стравински с подчертана учтивост кимна.

— И сте тука най-главният? — продължи Иван. Стравински потвърди и това с кимване.

— Трябва да поговоря с вас — каза многозначително Иван Николаевич.

— Тъкмо затова съм дошъл — отвърна Стравински.

— Вижте сега — поде Иван, усещайки, че е дошъл неговият час, — таксуват ме за луд, никой не желае да ме изслуша! …

— О, не, ние ще ви изслушаме много внимателно — сериозно и успокояващо каза Стравински — и в никакъв случай няма да позволим да ви таксуват за луд.

— Тогава чуйте: вчера вечерта срещнах на Патриаршите езера една тайнствена личност, може би чужденец, който знаеше предварително за смъртта на Берлиоз и е виждал с очите си Пилат Понтийски.

Свитата безмълвно и неподвижно слушаше поета.

— Пилат ли? Онзи Пилат, който е живял по времето на Иисус Христос? — попита Стравински и примижа срещу Иван.

— Същият.

— Аха — каза Стравински, — а този Берлиоз го премаза трамваят?

— Да, именно него премаза вчера пред мен трамваят на Патриаршите езера, а оня загадъчен гражданин …

— Познатият на Пилат Понтийски? — попита Стравински, който явно беше много схватлив.

— Да, именно той — потвърди Иван, изучавайки Стравински, — та той каза предварително, че Анушка е разляла олиото… И той се подхлъзна точно на това място! Как ви се струва тая работа? — попита многозначително Иван, като се надяваше да постигне с думите си силен ефект.

Но такъв ефект не последва и Стравински много просто зададе следващия въпрос.