Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

А това е един наистина голям, много голям топ.

Екраните умират, стават чистобели. Нищо не се показва, защото в момента се случват прекалено много неща – повече, отколкото могат да бъдат показани на четири екрана, на четирийсет или дори на четири хиляди. Всяка трансформация, която може да бъде приложена върху този текст, е приложена. Всяка възможна грешка е взета предвид, всяка собствена стойност е привлечена. Всеки въпрос, който може да бъде зададен за която и да е буквена поредица, е зададен.

Три секунди по-късно проучването е завършено. Амфитеатърът е притихнал. Членовете на братството са затаили дъх – освен най-стария, възрастния мъж в количката, от чиято уста излиза продължително силно хриптене. Очите на Пенумбра искрят нетърпеливо.

– Е? Какво имаме? – пита Кат.

Екраните светят и в тях се крие отговорът.

– Хора? Какво имаме?

От страна на гугълците има само... мълчание. Голямата кутия е празна. След всичко това: нищо. От другия край на моравата музикант от духовия оркестър отговаря с гръмко барабанно тъм-да-дам .

Откривам лицето на Пенумбра в тълпата. Той изглежда напълно потресен, все още се взира в екраните и очаква нещо, каквото и да е, да се появи. Виждат се въпросите, изписани на лицето му: Какво означава това? Къде сбъркаха? Къде сбърках аз?

Под нас лицата на гугълците са мрачни, хората си шепнат нещо един на друг. Игор все още е надвесен над клавиатурата си, все още не се е отказал. Цветни искри проблясват на екрана и изчезват.

Кат изкачва бавно стъпалата. Изглежда отпаднала и обезсърчена – по-зле, отколкото когато бе пропусната при първия избор на нови МП.

– Е, предполагам, че нещо е сгрешено – казва тя, правейки немощен жест към публиката си. – Тук няма послание. Просто безсмислен хаос. Опитахме всичко.

– Но... не всичко, нали...

Тя ме поглежда раздразнено.

– Да, всичко, Клей: току-що използвахме нещо като... да кажем, труд, равнозначен на милион години човешко усилие. Без резултат.

Лицето й е почервеняло – от гняв или от срам, или от двете.

– Тук няма нищо.

Нищо. Какви са вариантите? Или кодът е толкова таен, толкова сложен, че най-мощните изчислителни сили в човешката история не могат да го разбият, или тук изобщо няма нищо и братството е губило времето си през всичките тези петстотин години.

Опитвам се отново да намеря лицето на Пенумбра. Претърсвам амфитеатъра, оглеждам групата струпали се членове на Свещената матрица . Ето го Тиндъл, мърмори нещо сам на себе си; Федоров, седи замислено и някак примирено; Роузмари Лапен се усмихва слабо. И после го виждам: висока изпъната фигура, отдалечаваща се през зелените морави на „Гугъл", вече почти е стигнал до дърветата от другата страна, движи се бързо, без да се обръща.

И този, последният и най-великият от неговите планове – той също няма да успее.

Затичвам се след него, но не съм в добра форма, а как, по дяволите, той е толкова бърз? Задъхвам се и пуфтя през поляната към мястото, където го видях за последно. Когато стигам там, Пенумбра е изчезнал. Хаотичният кампус на „Гугъл" се издига навсякъде около мен, стрелки в цветовете на дъгата сочат едновременно във всички посоки, а тук е и пешеходната алея с пет разклонения.

Няма го.

Това е пълна глупост и естествено, планът ви ще се провали и тогава какво?

Пенумбра си е отишъл.

КУЛАТА

МАЛКИ КЪСЧЕТА МЕТАЛ

Матрополис е превзел цялата дневна. Мат и Ашли са изнесли дивана и сега, за да минеш през стаята, трябва да вървиш по един тесен тунел между ниските масички: река Майтел, допълнена с два моста. Търговският район се е развил, има нови кули, които са избутали стария аеродрум за въздушните кораби и почти стигат до тавана. Подозирам, че Мат може да построи нещо и там горе. Скоро Матрополис ще превземе и небето.

Минава полунощ, а аз не мога да заспя. Все още не мога да се настроя към нормалния ритъм на денонощието, въпреки че мина цяла седмица от нощните ни снимки в книжарницата. Затова сега лежа на пода, потънал съм дълбоко в река Майтел и презаписвам „Хроники на драконовата песен".

Аудиокнигите, които купих за Нийл, са произведени през 1987 г. и в каталога не беше указано, че са на аудиокасети. Касети! А може и да е било споменато, а аз съм го пропуснал във вълнението си заради покупката. Както и да е, все още искам Нийл да има аудиокнигите, затова купих черен уокмен „Сони" за седем долара от „Ибей" и сега съм прекарал звука през моя лаптоп, записвам текста и изпращам касетите една по една към великия дигитален джубокс на небето.