Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

– Да, благодаря. Досетих се. Както и да е...

– Вече знаех какво е станало в Калифорния – казва той. – Мълвата се разнася бързо в Свещената матрица . Доста ни поразтърсихте.

Очаквам да е разгневен заради всичко това, но той се усмихва.

– Корвина отнесе сериозна критика. Хората се ядосаха.

– Не се тревожете, той се постара да спре разшифроването.

– О, не, не. Те бяха ядосани, че ние самите не сме опитали нещо подобно. „Не може само тези новаци в „Гугъл" да се забавляват", така казаха.

Усмихвам се. Може би властта на Корвина не е толкова абсолютна, колкото изглежда.

– Но все още си в братството, нали? – питам аз.

– Въпреки че могъщите компютри на „Гугъл" не откриха нищо? – казва Декъл. – Разбира се. Имам предвид хайде, стига. И аз имам компютър.

Почуква с пръст по капака на лаптопа си и камерата се поклаща.

– Те не са магически. Те са само толкова способни, колкото са способни и техните програмисти, нали?

Да, но тези бяха наистина много способни програмисти.

– Честно казано – продължава Декъл, – изгубихме неколцина души. Няколко от по-младите, необвързаните, все още в началото на делото си. Но това не е проблем. Нищо не може да се сравни с...

Нещо се раздвижва зад Декъл и над рамото му се показва малко лице, мъчещо се да види екрана. Това е момиченце и с изненада виждам, че то е миниатюрно копие на Декъл. Има слънчева руса коса, дълга и сплетена на плитки, и неговия нос. Изглежда на около шест години.

– Кой е този? – сочи тя към екрана.

Значи Едгар Декъл е удвоил залога си: безсмъртие чрез книгата и безсмъртие чрез кръвта. Дали и други от членовете имат деца?

– Това е моят приятел Клей – казва Декъл, като прегръща момиченцето през кръста. – Той познава чичо Аякс. И също живее в Сан Франциско.

– Харесвам Сан Франциско! – казва детето. – Харесвам китове!

Декъл се навежда към дъщеря си и й прошепва затворнически:

– Какъв звук издава китът, съкровище?

Момичето се измъква от прегръдката му, повдига се на пръсти и издава нещо като мучащо-мяукащ звук, докато прави бавен пирует. Това е представата й за китовете. Разсмивам се и тя поглежда към екрана с искрящи очи, доволна от оказаното й внимание. Отново изпява песента на кита, този път докато се отдалечава и крачетата й се плъзгат по кухненския под. Мучащо-мяукащата мелодия вече звучи от другата стая и постепенно заглъхва. Декъл се усмихва, загледан в нея.

– И така, да се върнем на съществената част – казва той, обръщайки се отново към мен. – Не. Не мога да ти помогна. Виждал съм Кларк Мофат в книжарницата, но след като разгада Пъзела на Основателя – за около три месеца, – той замина веднага за Читалнята. Не съм го виждал след това и определено не знам нищо за аудиокнигите му. Да ти призная, мразя аудиокниги.

Но една аудиокнига може да бъде пухкава плетена шапка, смъкната ниско над...

– Знаеш с кого трябва да говориш, нали?

Разбира се, че знам.

– С Пенумбра.

– Пенумбра.

Декъл кимва.

– Той държи ключа за кодекса на Мофат – знаеше ли? Бяха близки, поне за известно време.

– Но аз не мога да го намеря – казвам отчаяно. – Той е като призрак.

После осъзнавам, че говоря с любимия чирак на Пенумбра.

– Чакай... Ти знаеш ли къде живее той?

– Знам – казва Декъл. Поглежда право в камерата. – Но няма да ти кажа.

Потресът ми явно е бил изписан на лицето ми, защото той веднага вдига ръце и казва:

– Не, но ще изтъргувам адреса му. Наруших всяко правило на братството – а тези правила са доста стари – и ти дадох ключа за Читалнята, когато се нуждаеше от него, нали? Сега искам да направиш нещо за мен. В замяна с радост ще ти кажа къде да намериш нашия приятел Аякс Пенумбра.

Не съм очаквал тази пресметливост от приятелски изглеждащия усмихнат Едгар Декъл.

– Помниш ли шрифта геритзун, който ти показах в печатницата?

– Да, разбира се.

Долу, в подземието.

– Не е останало много от него.

– Да. Мисля, че ти казах: оригиналните калъпи за буквите са откраднати. Било е преди сто години, точно след пристигането ни от Америка. Братството на Свещената матрица направо побесняло. Наели екип детективи, подкуп вал и полицията и заловили крадеца.

– Кой е бил?

– Един от нас – един от обвързаните. Казвал се Гленко и книгата му била изгорена.

– Защо?

– Хванали го да прави секс в библиотеката – казва небрежно Декъл. После повдига пръст и отбелязва с тих глас: – Което деяние, между впрочем, все още се наказва и днес, но не и с изгаряне на книгата ти.