Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Поглежда към мен.

– Искам да кажа още един. Твоят си е добър.

– Няма проблем, разбирам – казвам аз.

Аз седя на бюрото и правя списък на всички детайли, които трябва да уловим: високите букви на витрината и техните груби назъбени ръбове, загладени от времето. Камбанката и нейната хлопка, както и извитата желязна скоба, на която е закрепена.

– Моят прилича на „Галата" 65.

– Можем да го направим интерактивен – казва Нийл. – Вкарване на поглед от първо лице, пълна фотореалистичност и възможност за разглеждане. Може да избираш по кое време на деня да влизаш. Можем да направим етажерките да хвърлят сенки.

– Не – изръмжава Мат от стълбата. – Тези Ю модели са слаба работа. Искам да направя миниатюрна книжарница с миниатюрни книги.

– И миниатюрен Клей? – пита Нийл.

– Защо не, може би и малко ЛЕГО, пич – казва Мат. Той се качва по-нагоре по стълбата и Нийл го избутва към друга част на книжарницата. Прожекторите правят пук-пук и в очите ми се появяват червени петна. Нийл продължава да изрежда достойнствата на триизмерните модели, докато бута стълбата: те са по-детайлни, по-обсебващи, можеш да правиш безброй копия. Мат ръмжи. Пук-пук .

Сред целия този ярък шум за малко да пропусна позвъняването.

Звукът е просто слабо гъделичкане в ухото ми, но да: някъде в книжарницата звъни телефон. Минавам между етажерките по успоредната на тази пътека, в която в момента се снима и лампите още правят пук-пук , и се озовавам в малката стаичка за почивка. Звукът идва от личния кабинет на Пенумбра. Отварям вратата с надписа „Не влизай" и се изкачвам по стълбите.

Тук пукането на прожекторите е по-тихо, а звънът на телефона (онзи, стоящия до стария модем) е по-силен и настоятелен, излизащ от някакъв старомоден уред, очевидно създаден да предизвиква гръмък шум. Продължава да звъни и ми хрумва, че моята обичайна стратегия за странните телефонни обаждания – остави ги да се откажат, може и да не проработи тук.

Зън-зън.

Напоследък телефонът носи само лоши новини. „Срокът на студентския ви заем изтича" и „Чичо ви Крие е в болница". Ако е нещо забавно или вълнуващо като покана за купон или за таен проект, ще дойде по интернет.

Зън-зън.

Добре, може да е любопитен съсед, решил да се поинтересува каква е тази суматоха – какви са тези присвяткващи светлини. Може да е „Норд Фейс" от клуба, която иска да провери дали всичко при нас е наред. Би било сладко. Вдигам телефона и заявявам почти с облекчение:

– Денонощната книжарница на мистър Пенумбра .

– Трябва да го спреш – казва един глас без представяне и предисловие.

– Ъъъ, мисля, че сте сбъркали номера.

Не е „Норд Фейс".

– Със сигурност не съм сбъркал номера. Познавам те. Ти си момчето – продавачът.

Сега разпознавам гласа. Спокойната сила в него. Ясно произнесените срички. Това е Корвина.

– Как се казваш? – пита той.

– Аз съм Клей.

И после добавям:

– Но вие сигурно искате да говорите с мистър Пенумбра. Трябва да звъннете сутринта...

– Не – отвръща все така спокойно Корвина. – Пенумбра не е човекът, откраднал най-скъпоценното ни съкровище.

Той знае. Разбира се, че знае. Но как? Някой от неговите гарвани. А и сигурно мълвата се е разнесла тук, в Сан Франциско.

– Технически погледнато, не съм откраднал нищо. Така мисля, защото това всъщност е информация, която сигурно е в обществения домейн, и има давност... без права... – казвам, загледан в обувките си, сякаш той наистина е тук. Гласът ми секва. Това няма да ми помогне.

– Клей – казва Корвина с мек и мрачен глас. – Трябва да го спреш.

– Съжалявам, но просто не вярвам във вашата... религия – казвам аз. Вероятно не бих намерил сили да му кажа това в лицето. Притискам черната слушалка на телефона до бузата си.

– Така че не мисля, че има значение, че сме сканирали някаква стара книга. Или пък, че не сме го направили. Не вярвам, че е от някаква космическа важност или каквото и да е там. Просто помагам на шефа си, на моя приятел.

– Правиш точно обратното – казва спокойно Корвина. Нямам отговор на това. – Знам, че не вярваш в това, в което вярваме ние. Разбира се, че няма да вярваш. Но не е нужно да имаш такава вяра, за да осъзнаеш, че Аякс Пенумбра е на ръба.

Млъква, за да остави думите да се просмучат в мен.

– Познавам го от много по-отдавна от теб, Клей – от много повече години. Винаги е бил мечтател, велик оптимист. Разбирам защо си привлечен от него. Всички вие, в Калифорния – някога живеех там. Знам какво е.