Робин Слоун: Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Архитектурният стил на Сан Франциско не се среща никъде другаде в страната, но дори когато живееш тук и си свикнал с него, градът все пак ти поднася необичайни гледки: всички тези тесни къщи, прозорците като очи и зъби, украсите по фасадите, наподобяващи сватбени торти. И ако си се обърнал в правилната посока, зад всичко това ще видиш ръждивия призрак на моста „Голдън Гейт".

Последвах една чудата гледка и поех по безименна стръмна уличка, известно време вървях по крайбрежието, след това тръгнах обратно по дългия път към вкъщи. Минах покрай старите вълноломи, като внимателно избягвах шумната тълпа на Кея на рибарите; ресторантите за морска храна отстъпваха на морските машиностроителни фирми, а след тях идваше ред на новите компании за социални медии. Най-накрая, когато стомахът ми закъркори, давайки сигнал, че е готов за обяд, се запътих пак към града.

Винаги когато обикалях из улиците на Сан Франциско, се оглеждах за табели „Търси се помощник" по витрините – не е нещо, което обикновено човек прави, нали така? Вероятно би трябвало да съм малко по-подозрителен към тях. Уважаваните и некриещи нищо от закона работодатели пускат обяви в „Крейгслист" 4.

Денонощната книжарница, покрай която минах, определено не бе от тях.

ТЪРСИ СЕ ПОМОЩНИК

Нощно работно време

Специални изисквания

Служебни облаги

Сега... Сигурен бях, че „денонощна книжарница" е евфемизъм за нещо. Намираше се на „Бродуей" 5, а това бе евфемистичната част на града. Обиколката ми за търсене на работа ме бе отвела далеч от дома, а над съседната врата имаше неонов знак с подвижни крака, които се разтваряха и затваряха, и надпис „Плячката".

И все пак бутнах стъклената врата. Когато отворих и влязох, някъде над главата ми издрънча малка камбанка. По това време изобщо не си давах сметка какъв важен праг преминавам.

Вътре: представете си нормална по размер книжарница, обърната настрани. Мястото бе абсурдно тясно и замайващо високо, етажерките с книги се издигаха нагоре една след друга – три етажа, може би дори повече. Извих врата си назад, за да видя докъде стигат – защо книжарниците винаги те карат да правиш странни неща с врата си? Рафтовете се сливаха със сенките по тавана така плавно, че направо можеха да продължават нагоре до безкрайност. Бяха плътно долепени един до друг и ми приличаха на гориста преграда – но не като приятелската калифорнийска гора, а като стара трансилванска – гора, пълна с вълци, вещици и бандити – майстори на кинжалите, чакащи да се доберат до теб, когато лунната светлина се скрие.

Имаше стълби на колелца, с които се стигаше до най-високите лавици, и можеха да се местят по пътеките между тях. Обикновено ги намирах за симпатични – напомняха ми за старите библиотеки в аристократичните университети, но тук, както се простираха нагоре в мрака, изглеждаха зловещи. Нашепваха ми слухове за странни инциденти, случили се в непрогледна тъмнина.

Затова реших да се придържам към предната част на книжарницата, в която през прозорците се просмукваше обедната светлина – предполагаше се, че тя ще държи вълците надалече. Стената около и над вратата бе изцяло стъклена, дебелите квадратни стъклени панели бяха обхванати в решетка от черно желязо, а през тях, във формата на дъга, с високи златни букви бе изписан (наопаки, за да се чете правилно отвън) надписът:

ДЕНОНОЩНАТА КНИЖАРНИЦА НА МИСТЪР ПЕНУМБРА 6

Под дъгата на надписа имаше символ – две разтворени длани, наподобяващи по форма отворена книга.

Е, кой беше мистър Пенумбра?

– Привет, привет – разнесе се спокоен глас иззад купищата книги.

Появи се човек – висок, слаб като някоя от стълбите в книжарницата, облечен в светлосива риза и синя жилетка. Поклащаше се, докато ходеше, и се подпираше с ръка на рафтовете. Щом излезе от сенките, видях, че жилетката подхожда на очите му – и те бяха сини, искрящи на сутрешната светлина. Бяха добри очи, големи и ярки, обвити в мрежа от ситни бръчици. Мъжът бе много стар.

Кимна ми и махна немощно.

– Какво търсиш из тез лавици, момчето ми?

Беше добро изречение и определено ме накара да се отпусна.

Попитах:

– Дали говоря с мистър Пенумбра?

– Аз съм Пенумбра – кимна мъжът – и съм пазителят на това място.

Не бях осъзнавал, че е така, докато не го казах:

– Търся работа.

Пенумбра премигна веднъж, после кимна отново и се затътри към бюрото до входната врата. Беше масивно, от тъмнокафяво дърво със спираловидни кръгове, стабилна крепост на края на гората. Сигурно човек можеше да защитава това нещо с дни при обсада или нападение от страна на библиотечните етажерки. Не че имаше такава вероятност.