Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Сега книгите светят като лампи на отрупаните 3D рафтове и са оцветени, така че книгите, заети от Тиндъл, светят в синьо, тези на Лапен са в зелено, на Федоров – в жълто, и т.н. Доста готино е. Но нововъведението ми предизвиква някакъв бъг и вече всички етажерки изчезват, когато завъртя книжарницата твърде много. Превил съм се и се мъча над кода, опитвайки се напразно да разбера какво се случва, когато камбанката звънва жизнерадостно.

Неволно трепвам от изненада. Дали Ерик е дошъл да ми крещи отново? Или пък е Корвина, самият изпълнителен управител, решил най-накрая да посети своите подопечни...

Момиче е. Влиза плахо в книжарницата, поглежда ме и казва:

– Отворено ли е?

Всъщност да, момиче с кестенява коса, подстригана до брадичката, и с червена тениска с надпис Бам! в цвят горчица, да, отворено е.

– Абсолютно – казвам аз. – Влизай. Винаги е отворено.

– Чаках за автобуса си и телефонът ми извибрира... Мисля, че имам купон за намаление за тук?

Идва до бюрото и ми показва телефона си – и там, на малкия екран, виждам моята гугъл обява. Тясно насочената ми местна онлайн кампания – бях забравил за нея, но тя все още върви и ето, намерила е някого. Дигиталният купон, който бях направил, е пред мен, на екрана на издраскания смартфон на момичето. Ноктите й са лъскави.

– Да! – казвам аз. – Това е страхотен купон. Най-добрият!

Говоря прекалено силно. Тя ще се обърне и ще си тръгне.

Изумителните рекламни алгоритми на гугъл са довели при мен суперсладко момиче, а аз нямам представа какво да правя с него.

Тя извива глава, за да огледа книжарницата. Изглежда колеблива.

Историята зависи от съвсем дребни нещица. Разлика от трийсет градуса и всичко щеше да приключи тук. Но моят лаптоп е сложен под такъв ъгъл на бюрото и 3D книжарницата на екрана се върти бясно по две оси като космически кораб, носещ се из черния космос, и момичето поглежда надолу и...

– Какво е това? – пита тя, повдигайки вежда. Една красива тъмна вежда.

Добре, трябва да го изиграя правилно. Не бива да звуча като истински нърд.

– Модел на тази книжарница, само че можеш да видиш кои книги са налични...

Очите на мацката грейват:

– Визуализация на данни!

Вече не изглежда колеблива. А много радостна.

– Точно така – казвам аз. – Това е. Ето, погледни.

Срещаме се по средата на пътя, в края на бюрото, и аз й

показвам триизмерната книжарница, която все още изчезва, когато се завърти прекалено силно. Момичето се навежда по-отблизо.

– Може ли да видя изходния код?

Злонамереността на Ерик ме бе изненадала, но любопитството на момичето ме смайва.

– Да, разбира се – казвам и си пробивам път през тъмните прозорци, докато недообработената Руби изпълва екрана, цялата кодирана в червено, златисто и зелено.

– Аз правя точно това в работата си – казва момичето, като се привежда напред и се втренчва в кода. – Визуализация на данни. Имаш ли нещо против? – прави жест към клавиатурата.

Ъъъ, не, красиво нощно създание, хакер момиче, нямам нищо против.

Лимбичната ми система е свикнала с определено (много ниско) ниво на човешки (женски) контакт. Както е застанала тук, точно до мен, лакътят на девойката ме ръга съвсем лекичко, но това е достатъчно, за да се замая. Мъча се да измисля какъв да е следващият ми ход. Ще й препоръчам Едуард Тафт, „Визуално изразяване на количествена информация" 27. Пенумбра има копие от книгата – виждал съм го на рафта. Огромна е.

Момичето преглежда бързо кода ми, което малко ме смущава, защото той е пълен с коментари като „О, да, пада ти се!" и „Не, компютър, трябва да се подчиниш на моята повеля!".

– Това е страхотно – казва тя с усмивка. – А ти сигурно си Клей?

И това е в кода – има метод, който съм нарекъл „клей_е_ страхотен". Всеки програмист пише такъв, нали?

27

– Аз съм Кат – казва тя. – Мисля, че намерих проблема. Искаш ли да видиш?

Тормозех се от часове, но това момиче – Кат – намери бъга в книжарницата ми за около пет минути. Тя ме превежда през процеса и ми обяснява решението си, което е бързо и убедително. И после, man, man , премахва бъга.

– Съжалявам, че ти се натрапих – казва тя и обръща лаптопа към мен. Прибира един кичур коса зад ухото си, изправя се и пита с леко подигравателен тон:

– Е, Клей, защо правиш модел на тази книжарница?

Докато го казва, очите й проследяват рафтовете чак до тавана.

Не съм много сигурен дали искам да съм напълно откровен за цялата чудатост на това място. Здрасти, приятно ми е да се запознаем, аз продавам нечетивни книги на странни стари хора – искаш ли да излезем на вечеря? (И в същия миг ме обхваща абсолютната сигурност, че точно в този миг един от тези хора ще влезе запъхтяно през вратата. Моля ви, Тиндъл, Федоров, всички: останете си у дома тази нощ. Продължавайте да четете.)