Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Но разбира се, целта на програмните езици е не само да четеш, а и да пишеш на тях. Караш ги да правят разни неща за теб. И в това отношение според мен Руби изпъква с целия си блясък.

Представете си, че готвите. Но вместо да следвате рецептата стъпка по стъпка и да се надявате, че ще се получи възможно най-добре, може да вземате съставките и да слагате и да махате каквото си искате, когато си искате, от тенджерата. Може да добавяте сол, да вкусите, да тръснете глава и да извадите обратно солта. Може да махнете съвършено изпечената коричка, да я отделите и да добавите това, което искате, към пълнежа на сладкиша. Процесът вече не е линеен, завършващ с успех или (по-често при мен) с разочароващ провал. Сега е по-скоро като лупинг, заврънтулка или малка драсканица. Като игра.

Така че добавям малко сол и масло и в два сутринта имам прототипа на новата визуализация.

Веднага забелязвам нещо странно: светлинките се следват една друга.

На екрана ми Тиндъл е заел книга от върха на втората редица. След един месец Лапен е поискала книга от същия рафт. Пет седмици по-късно е ред на Имберт – точно от същия рафт, но междувременно Тиндъл вече е върнал своята и е поискал нещо ново от дъното на първата редица. Той е една крачка напред.

Не съм забелязал модела, защото е толкова разпръснат във времето и пространството – като мелодия, при която има три часа разстояние между всяка нота и цялата се изпълнява в различни октави. Но тук, след като информацията е събрана и ускорена на екрана ми, е очевидно. Всички изпълняват една и съща песен или танцуват един и същи танц, или... решават един и същи пъзел.

Камбанката издрънчава. Имберт е: нисък и як, с остра черна брада и кипната шапка като на вестникарче. Вдига книгата си (чудовищен подвързан в червено том) и я плъзга по бюрото. Бързо преглеждам визуализацията, за да открия мястото му в модела. На екрана светва оранжева светлинка и преди да каже и дума, знам, че ще поиска книга от средата на втората редица. И тя ще бъде...

– „Прохоров" – изхриптява Имберт. – Сега ще ми трябва „Прохоров".

Катеря се по стълбата, но на средата главата ми се замайва. Какво става? Този път не се осмелявам да правя някакви дръзки маневри; старая се само да запазя равновесие, докато вадя тънкия, подвързан в черно ПРОХОРОВ от рафта.

Имберт ми подава картата си – 6MXH2I–U взема книгата си. Камбанката издрънчава и аз отново съм сам.

Описвам в дневника операцията, като отбелязвам шапката на Имберт и мириса на чесън, носещ се от дъха му. И после записвам – в полза на някой бъдещ служител или може би за да докажа на самия себе си, че това е реално:

Странни неща се случват в Денонощната книжарница на мистър Пенумбра.

НАЙ-ПРЕКРАСНОТО БЪДЕЩЕ

– ... Наричат ги „сингулярност за необвързани" – казва Кат Потенте.

Тя е облечена в същата червена тениска с жълт надпис Бам! , което за мен означава, че (а) е спала с нея, (б) има няколко еднакви тениски или (в) е анимационен герой. И трите варианта ми се струват еднакво привлекателни.

Сингулярност за необвързани. Да видим. Знам (благодарение на интернет), че Сингулярността 29е хипотетичният момент в бъдещето, когато кривата на технологичния растеж става вертикална и цивилизацията някак се възражда. Компютрите стават по-умни от хората, затова ги оставяме да ръководят шоуто. Или може би те сами...

Кат кимва.

– Поне в някаква степен.

– Но сингулярност за необвързани...

– Бързи срещи за нърдове – казва тя. – Организират такива всеки месец в „Гугъл". Срещата на мъжкия с женския мозък минава или много успешно, или много зле. Зависи...

– Ходила си на такива срещи?

– Да. Срещнах един тип, който програмира ботове за хедж фондове. Излизахме известно време. Падаше си по катеренето по скали. Имаше хубави рамене.

Хъм...

– Но жестоко сърце.

Седим в „Гурме Грото", заведение в шестетажния търговски център на Сан Франциско. В центъра на града е, точно до крайната спирка на кабелните трамваи, но не мисля, че туристите осъзнават, че това е MOЛ; тук няма паркинг. „Гурме Грото" се намира в частта с хранителните заведения и е може би най-добрият ресторант в света: предлагат салати с местен спанак, такос със свинско и суши без живак. Освен това е под земята и е свързан директно със спирката на влаковете, така че не се налага да излизаш навън. Винаги, когато идвам тук, си представям, че живея в бъдещето и атмосферата е замърсена от радиация и диви банди от мотористи, задвижващи машините си с биодизел, управляват прашната повърхност. Ей, точно като Сингулярността, нали?