Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Кат се намръщва.

– Това е бъдещето, както са си го представяли през двайсети век. След Сингулярността ще сме способни да разрешим тези проблеми.

Разчупва фалафела си надве и ми предлага половинката.

– И ще живеем вечно.

– О, хайде – казвам аз. – Това е просто старата мечта за безсмъртието...

– Да, това е мечтата за безсмъртие. И какво?

Умълчава се за миг, продължава да дъвче.

– Нека да го кажа по различен начин. Ще прозвучи странно, тъй като току-що се срещнахме. Но аз знам, че съм умна.

Това определено бе вярно...

– И мисля, че и ти си умен. Така че защо това трябва да свършва? Можем да постигнем толкова много, ако просто имаме повече време. Нали?

Дъвча фалафела си и кимвам. Това момиче е много интересно. Абсолютната директност на Кат подсказва, че е била обучавана вкъщи, и все пак тя е безкрайно очарователна. Доста помага и фактът, че е красива. Заглеждам се в тениската й. Наистина мисля, че има няколко еднакви.

– За да вярваш в Сингулярността като част от развитието на човечеството, трябва да си оптимист – казва тя, – а това е по-трудно, отколкото изглежда. Играл ли си някога на „Най-прекрасното бъдеще"?

– Звучи като японска телевизионна игра.

Кат изпъва рамене.

– Добре, значи ще играем. За начало представи си бъдещето. Хубаво бъдеще. Без ядрени бомби. Представи си, че си писател на научна фантастика.

Добре.

– Световно правителство... Ракът е излекуван... Летящи коли.

– Продължавай. Какво следва?

– Космически кораби. Купон на Марс.

– По-нататък.

– „Стар Трек". Транспортери. Можеш да отидеш, където поискаш.

– След това.

Спирам за миг, после осъзнавам:

– Не мога.

Кат разтърсва глава.

– Наистина е трудно. И говорим за колко, хиляда години? А какво следва след това? Какво е възможно да се случи после? Въображението ни не е достатъчно. Но е нормално, нали? Вероятно просто си представяме неща въз основа на това, което вече знаем, и ни липсват аналогии за трийсет и първи век.

Опитвам се да си представя един обикновен ден през 3012 г. Не мога да измисля дори половин прилична сцена. Дали хората ще живеят в сгради? Дали ще носят дрехи? Въображението ми е почти физически оковано. Мислите ми ровят като алчни пръсти зад възглавниците на дивана на фантазията ми, търсейки някакви скрити идеи, но не намират нищо.

– Лично аз смятам, че голямата промяна ще е мисловна – казва Кат, като потупва над ухото си, което е розово и сладко. – Мисля, че ще открием други начини за мислене благодарение на компютрите. Предполагам, че си очаквал да кажа нещо такова...

Да.

– Но се е случвало и преди. Мозъците на съвременните хора са различни от мозъците на хората преди хиляда години.

Чакай малко...

– Не са съвсем различни.

– Имаме същия хардуер, но не и същия софтуер. Знаеш ли, че идеята за личното пространство например е съвсем нова? Както и идеята за романтиката, разбира се.

Да, като стана на въпрос, мисля, че идеята за романтиката ме осени едва снощи. (Но това не го казвам на глас.)

– Всяка голяма идея като тази е обновяване на операционната система – казва тя усмихнато. Явно територията й е позната. – Писателите са виновни за някои от тях. Казват, че Шекспир е изобретил вътрешния монолог.

О, аз съм много добре запознат с вътрешния монолог.

– Но аз мисля, че писателите са изиграли своята роля – продължава тя – и сега е ред на програмистите да обновят операционната система на човечеството.

Определено разговарям с момиче от „Гугъл".

– И какво е следващото обновяване?

– Вече се случва. Става дума за всички тези неща, които можеш да правиш – сякаш си на няколко места едновременно и това е напълно нормално. Просто се огледай наоколо.

Извивам глава и виждам това, което Кат иска да видя: дузина хора, седящи на малките масички, всички наведени над телефоните си, които им показват места, които не съществуват и все пак са някак по-интересни от „Гурме Грото".

– И това не е странно, не е научна фантастика, то е...

Кат се умълчава и очите й се премрежват. Мисля, че тя си мисли, че е станала прекалено крайна. (Откъде знам това? Дали мозъкът ми има приложение за такива ситуации?) Бузите й са зачервени и тя изглежда страхотно с цялата тази енергия от кръвта, която иска да избие по повърхността на кожата й.

– Е – казва накрая, – просто мисля, че е напълно логично да си представим Сингулярността в бъдещето.

Искреността й ме кара да се усмихна и се чувствам прекрасно, че това умно оптимистично момиче седи тук с мен, сред радиационното бъдеще, дълбоко под повърхността на земята.