Робин Слоун - Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Но сега, когато вече разполагах с данните, можех да построя свой собствен модел на книжарницата. Той бе недодялан – само купчина сиви блокчета, долепени заедно като виртуално ЛЕГО, но постепенно започваше да изглежда все по-познато.

Пространството бе подобно на кутия за обувки, каквото и трябваше да е, а и всички етажерки бяха тук. Свързах ги с координатна система, така че програмата ми вече можеше сама да намери редица 3, рафт 13. Симулираната светлина от симулираните прозорци хвърляше остри сенки в симулираната книжарница. Ако това ви звучи впечатляващо, значи сте над трийсет години.

Бяха ми нужни три нощи на опити и грешки, но сега вече нижа дългите редове на кода, учейки се в процеса на работа. Хубаво е да правиш нещо: доста убедителният многоъгълен образ на книжарницата на Пенумбра се върти бавно на екрана ми и за първи път след краха на „Нюбейгъл" отново съм щастлив. Пуснал съм новия албум на една жизнерадостна местна банда, наречена „Муун Суисайд", да звучи през високоговорителите на лаптопа, и тъкмо се каня да кача базата данни на... Камбанката звънва и аз спирам звука. „Муун Суисайд" млъкват и когато вдигам глава, виждам непознато лице. Обикновено веднага разбирам дали си имам работа с член на най-странния читателски клуб на света, или с обикновен нощен бродяга. Но сега моето вътрешно чувство не проработва.

Клиентът е нисък, но набит, в неразличимото преддверие на средната възраст. Облечен е в тъмносив костюм и бяла риза с разкопчана яка. Всичко това би било знак за нормалност, ако не беше лицето му: тенът му е призрачно блед, черната му брада е набола, а очите му са като пронизващи точки, нарисувани с черен молив. Освен това под мишница носи пакет, прилежно увит в кафява хартия.

Погледът му незабавно се насочва към ниските етажерки в предната част, не към рафтовете с книгите от Другия списък , така че може би е нормален клиент. Навярно идва от съседния клуб, „Плячката". Питам:

– Мога ли да ви помогна?

– Какво е всичко това? Какъв е смисълът на това? – изплюва думите рязко той, загледан в ниските лавици.

– Да, знам, че не е особено много – казвам аз. В следващото изречение се каня да посоча някои от изненадващите бисери в колекцията на Пенумбра, но мъжът ме прекъсва.

– Шегуваш ли се? Не било много?

Тръсва пакета на бюрото и отива до рафта с научна фантастика и фентъзи.

– Какво прави това тук? – вдига той единственото копие на „Пътеводител на галактическия стопаджия" 25, с което разполага магазинът. – И това? Подиграваш ли ми се?

Държи високо „ Странник в странна земя" 26.

Не зная какво да кажа, защото не съм сигурен какво става тук.

Мъжът се връща при мен, все още държащ двете книги в ръце. Тръсва ги на бюрото.

– И всъщност кой си ти? – проблясват предизвикателно тъмните му очи.

– Аз съм човекът, който ръководи тази книжарница. Ще ги купувате ли, или не?

Ноздрите му се разширяват.

– Ти не ръководиш тази книжарница. Не си дори и чирак.

Ох, да, разбира се, работя малко повече от месец, но все пак тук няма какво чак толкова да се прави...

– И нямаш дори представа кой всъщност ръководи, нали? – продължава той. – Пенумбра казвал ли ти е?

Мълча си. Това определено не е нормален клиент.

– Не – изсумтява той. – Предполагам, че не е. Е, преди повече от година казахме на шефа ти да се отърве от този боклук – потупва по „Пътеводителя", като натъртва на всяка дума. Маншетите на сакото му са отворени на последното копче. – И не за първи път.

– Чуйте, наистина не разбирам за какво говорите.

Ще остана спокоен. Ще се държа цивилизовано.

– Сериозно, искате ли да ги купите?

Мъжът ме изненадва, като изравя измачкана двайсетдоларова банкнота от джоба си.

– О, абсолютно – казва той и мята парите на бюрото. Мразя, когато хората правят така. – Искам доказателство за неподчинението на Пенумбра.

Мълчание. Тъмните му очи блестят.

– Шефът ти има сериозен проблем.

За какво, че продава научна фантастика? Защо този тип мрази Дъглас Адамс толкова много?

– А това какво е? – посочва лаптопа ми. Моделът на книжарницата е на екрана и се върти бавно.

– Не е ваша работа – казвам аз и го затварям леко.

– Не е моя работа? – изплюва мъжът. – Ти изобщо знаеш ли... Не, не знаеш.

Завърта възмутено очи, сякаш е жертва на най-лошото обслужване в историята на цялата Вселена. После поклаща глава и се овладява.

– Слушай внимателно. Това е важно.

Побутва пакета по бюрото към мен с два пръста. Пакетът е широк, плосък и с познат вид. Мъжът ме поглежда право в очите и казва: