Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Трябва да си заминете оттук, мистър Тод, инак ще полудеете — се осмели да го посъветва веднъж Хоакин Андиета, след като му се притече на помощ на площада, тъкмо когато стражарите се готвеха да го отведат.

Точно тъй го свари да проповядва като смахнат насред улицата капитан Джон Съмърс, чиято шхуна бе хвърлила котва в пристанището преди седмици. Край нос Хорн ветроходът бе пострадал силно и се наложи дълго да го поправят. Джон Съмърс бе прекарал цял месец при Джереми и Роуз. Затова реши, щом се върне в Англия, да си потърси работа на някой от модерните параходи, тъй като не бе склонен да изтърпи още едно пленничество в семейния кафез. Обичаше близките си, но предпочиташе да са на разстояние от него. Дотогава бе отхвърлял мисълта да командва параход, защото не си представяше морето без очарованието на платната и ветровете — истинското доказателство за качествата на капитана, — но все пак трябваше да признае, че бъдещето бе в новите кораби, по-големи, по-сигурни и по-бързи. Когато забеляза, че косата му капе, естествено, хвърли вината върху заседналия живот. Досадата скоро започна да му тежи като желязна броня и той често бягаше вън от къщи и сновеше по пристанището като звяр в клетка. Разпознал капитана, Джейкъб Тод спусна ниско периферията на шапката си и се престори, че не го е видял, за да си спести горчивината на още една проява на незачитане, но Съмърс го спря и го поздрави с дружеско потупване по раменете.

— Хайде да пийнем нещо, приятелю! — И го задърпа към близкия бар.

Заведе го до едно от кътчетата на пристанището, познати на постоянните посетители с чистите си питиета, където освен това предлагаха едно-единствено блюдо с напълно заслужена слава — пържена змиорка с картофи и салата от суров лук. Тод, който по онова време често забравяше да яде и постоянно страдаше от безпаричие, подуши приказния аромат на риба и му се стори, че ще припадне. Вълна на благодарност и наслада навлажни очите му. От учтивост Джон Съмърс отклони поглед, докато той опразни чинията до последната троха.

— Никога не съм одобрявал идеята за мисия сред индианците — каза Съмърс тъкмо когато Тод се питаше дали капитанът е осведомен за финансовото произшествие. — Горките хора не заслужават злочестината да бъдат покръстени. Какво смятате да правите сега?

— Върнах това, което оставаше в сметката, но все още дължа значителна сума.

— И не сте в състояние да я платите, нали?

— Засега не, но…

— Никакво „но“! Дадохте на благочестивите християни възможност да се почувстват добродетелни, а сега сте им осигурили повод за вълнение за доста време напред. Развлечението им е излязло евтино. Като ви питам какво смятате да правите, имам предвид бъдещето ви, не дълговете.

— Нямам никакви планове.

— Приберете се с мен в Англия. Тук няма място за вас. Колко са чужденците в това пристанище? Шепа непрокопсаници и всички се познават. Бъдете сигурен, няма да ви оставят на мира. А в Англия ще се изгубите сред множеството.

Джейкъб Тод се загледа в дъното на чашата си с толкова отчаяно изражение, че капитанът се изсмя.

— Не ми казвайте, че сте още тук заради сестра ми Роуз!

Беше точно така. Положението на отблъснатия от всички Джейкъб Тод щеше да е по-поносимо, ако мис Роуз бе проявила поне малко отзивчивост и разбиране, но тя отказа да го приеме и върна неразпечатани писмата, в които той се мъчеше да изличи петното. Тод тъй и не разбра, че посланията не бяха достигнали до получателката, защото Джереми Съмърс, пренебрегвайки правилото за взаимно уважение с Роуз, бе решил да предпази сестра си от собственото й добро сърце и да не й позволи да извърши още някоя непоправима глупост. Капитанът също не знаеше за това, но отгатна предпазните мерки на Джереми и си рече, че при дадените обстоятелства и той самият навярно би постъпил по същия начин. Представата за сърцераздирателния продавач на библии в ролята на кандидат за ръката на Роуз му се струваше ужасна. Като никога бе на едно мнение с Джереми.

— Толкова очевидни ли са били намеренията ми към мис Роуз? — запита с неудобство Джейкъб Тод.

— Да кажем, че не са тайна, приятелю.

— Боя се, че за мен няма никаква надежда някой ден тя да откликне на чувствата ми.

— И аз се боя от същото.

— Бихте ли ми оказали огромната добрина да ми съдействате, капитане? Ако мис Роуз ме приеме поне веднъж, бих й обяснил…

— Не разчитайте на мен да се правя на сводник, Тод. Ако Роуз споделяше чувствата ви, досега щеше да го е показала. Уверявам ви, сестра ми не е от свенливите. Пак повтарям — единственият ви изход е да се махнете от това проклето пристанище, тук ще се превърнете в просяк. Корабът ми тръгва след три дни за Хонконг, а оттам — за Англия. Пътуването ще трае дълго, но вие за никъде не бързате. Свежият въздух и тежкият труд са сигурно лекарство против неблагоразумието на любовта. Повярвайте ми, аз се влюбвам във всяко пристанище, но оздравявам, щом се върна в морето.