Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Една вечер Тод не се сдържа и го проследи из плетеницата от улички край пристанището, като се криеше в сянката на портите и на завоите на неугледните пресечки, според хората закривени нарочно, за да не се промъкне дяволът. Видя как Хоакин Андиета запретна панталони, свали си обущата, уви ги във вестник и грижливо ги сложи в куфарчето, а оттам извади селски галоши и ги нахлузи. В късния час наоколо се мяркаха само неколцина заблудени минувачи и бездомни котки, които ровеха из боклуците. С усещането, че е като крадец, Тод закрачи в мрака почти по петите на приятеля си. До слуха му достигаше как той диша учестено и постоянно трие ръце, за да се пребори с бръснещия леден вятър. Стъпките му го отведоха при скупчени край общ двор бордеи, до които се достигаше по една от характерните за града тесни улички. Вонята на урина и изпражнения го блъсна в носа — в тези квартали службите по чистотата с дългите си куки за отпушване на каналите минаваха рядко. Разбра защо Андиета предвидливо бе свалил единствените си обуща — не виждаше къде стъпва и нозете му потъваха в смрадлива каша. В безлунната нощ единствените светлинки се процеждаха изпод разнебитените капаци на прозорците, много от тях без стъкла, запушени с картон или дъски. През цепнатините се провиждаше вътрешността на жалките стаички, осветени от мъждиви свещи. Леката мъгла придаваше на картината недействителен вид. Различи как Хоакин Андиета драсна клечка кибрит, затуляйки я с тялото си от вятъра, извади ключ и на трепкащата светлина на пламъчето отвори една от вратите. „Ти ли си, синко?“ — съвсем ясно се чу женски глас, по-звучен и по-младежки от очакваното. Вратата бързо се захлопна. Тод дълго стоя в мрака, загледан в къщурката, с огромно желание да почука, продиктувано не от любопитство, а от прилив на замайваща топлота към приятеля му. „По дяволите, държа се като идиот“, промърмори той най-сетне. Обърна се и тръгна към клуб „Унион“ да пийне нещо и да прегледа вестниците, но още по пътя се отказа, безсилен да понесе контраста между нищетата, останала зад гърба му, и салоните с кожени мебели и кристални лампи. Прибра се в стаята си, изгарян от огъня на състраданието, много подобен на треската, от която едва не умря през първата седмица от престоя си в Чили.

Такова бе положението в края на 1845 г., когато търговският морски флот на Великобритания назначи във Валпараисо капелан, за да се погрижи за духовните потребности на протестантите. Той пристигна, готов да се опълчи срещу католиците, да съгради непоклатима англиканска крепост и да вдъхне нови сили на паството си. Първата му служебна задача бе да провери сметките на подготвяната мисия до Огнена земя, от чиито резултати не се забелязваше и следа. Джейкъб Тод си издейства от Агустин дел Валие покана за имението му, с надеждата, че така ще даде време на новодошлия пастор да изпусне пара, но когато се прибра след две седмици, установи, че капеланът не е забравил неговия въпрос. Известно време Тод намираше разни предлози, за да го избягва, но в края на краищата се наложи да застане пред одитор, а сетне и пред комисия на Англиканската църква. Заплете се в мрежа от все по-невероятни обяснения, въпреки че числата недвусмислено разкриваха злоупотребата. Възстанови парите от остатъка в сметката, но името му пострада непоправимо. За Тод настъпи краят на събиранията в сряда у Съмърсови и повече никой от чуждестранната колония не го покани, по улицата познатите го избягваха и всички, подхванали с него някакви съвместни сделки, ги прекратиха. Мълвата за измамата достигна до чилийските му приятели и те твърдо, макар и без много шум, му намекнаха да не се мярка в клуб „Унион“, за да не бъде отстранен най-позорно. Не го приемаха нито да играе крикет, нито в бара на Английския хотел и скоро той остана напълно сам, защото дори приятелите либерали му обърнаха гръб. Цялото семейство Дел Валие престана да го поздравява, освен Паулина, с която Тод от време на време поддържаше връзка по пощата.

Паулина бе родила първото си дете на север и по писмата й личеше, че е доволна от битието си на омъжена жена. Фелисиано Родригес де Санта Крус, за когото се говореше, че богатее все повече, се бе оказал необикновен съпруг. Бе убеден, че дързостта, проявена от Паулина, когато бе избягала от манастира и надвила семейната воля, за да се омъжи за него, не бива да се хаби в домакинската работа, а следва да намери приложение в полза на тях двамата. Възпитана като госпожица, Паулина едва знаеше да чете и да смята, но изпитваше истинска страст към сделките. Първоначално Фелисиано се изненада от интереса й към подробностите около изкопните работи и превоза на рудата, а също и към колебанията на борсата, но скоро привикна да се съобразява със свръхчовешкия усет на жена си. Благодарение на съветите й, на седмия месец след сватбата той придоби огромни печалби от спекулации със захар. От благодарност й поднесе деветнайсеткилограмов чаен сервиз от ковано перуанско сребро. Паулина едва се движеше с тежката издутина на първото дете в утробата си, но отхвърли подаръка, без да вдига поглед от терличките, които плетеше.